Свещена любов

Никой не се доближи към него, нито дотичаха кучета. Той угаси няколко покрити с решетки лампи със силата на волята си и се промъкна в сенките до вратата, която за късмет беше отключена.

Зданието миришеше на гипсова мазилка. Той влезе дълбоко навътре, а стъпките му отекваха наоколо. Разпределението беше като на стандартна офис сграда. Голямо открито пространство, което скоро щеше да се изпълни с прегради и бюра. Горките нещастници. Не би могъл да понесе работа на бюро. Първо, защото не го биваше с книгите, и второ, ако не виждаше небето, имаше чувството, че ще се разкрещи.

Когато се озова дълбоко във вътрешността на сградата, той падна на колене, свали каубойската си шапка и се подготви за наказанието.

Точно когато се разкриваше за своя господар, поредната буря напомни за приближаването си. Някъде из центъра на града удари гръм и после рикошира във високите сгради наоколо. Идеален момент. Пристигането на Омега прозвуча като поредната гръмотевица, когато господарят си проправи път в колдуелската действителност, изникващ от нищото, като че изскочил от езеро. При окончателното му идване близката околност потрепна и се намести обратно, сякаш бе от гума.

Бялата роба се отпусна около черното призрачно тяло на Омега и господин Д. се подготви да произнесе цяла реч на тема «правим, каквото можем».

Но Омега заговори първи.

– Намерих онова, което ми принадлежи. Смъртта му беше начинът. Дай ми четирима от мъжете, осигури всичко необходимо и отиди в къщата да я подготвиш за ритуала по приемането.

Добре, но не точно това очакваше да излезе от устата на господаря му.

Господин Д. се изправи и извади телефона си.

– Имам група на трета улица. Ще им наредя да дойдат.

– Не, аз ще ги взема и ще пътуват с мен. Когато се върна в къщата, ти ще ми асистираш в онова, което ще се случи, и после ще отслужим ритуала.

– Да, господарю.

Омега протегна ръце, а ръкавите на бялата му роба се разпериха като криле.

– Ликувай, задето силата ни ще се увеличи десетократно. Синът ми се завръща у дома.

След тези си думи Омега се издигна и изчезна, а след отпътуването му на бетонния под падна свитък навита хартия.

– Син? – Господин Д. се чудеше дали е чул правилно. – Син?

Той се наведе и взе свитъка. Списъкът в него беше дълъг и донякъде потискащ, но не включваше нищо екзотично.

Евтини и лесни за доставяне неща. Евтини и достъпни. Което беше добре, защото портфейлът му застрашително изтъняваше.

Той прибра списъка в якето си и нахлупи каубойската шапка.

Син?

В другия край на града, в подземната клиника на Хавърс, Рив чакаше в кабинета за прегледи без каквото и да било търпение. Погледна часовника си за осемстотин и петдесети път и се почувства като автомобилен състезател, чийто екип от механици се състои от деветдесетгодишни.

Какво изобщо правеше тук? Допаминът вече действаше и паниката беше отшумяла. Чувстваше се нелепо с мокасините си «Бали», висящи от кушетката за прегледи. Всичко беше нормално и под контрол. За бога, ръката му щеше да се излекува. Това, че ставаше бавно, вероятно означаваше, че има нужда да се храни. Бърз сеанс с Хекс и щеше да е като нов.

Така че наистина беше по‑добре да си върви.

Единственият проблем се състоеше в това, че Хекс и Трез чакаха на паркинга. Ако не излезеше от тук с грижовно направена превръзка върху убожданията от игли, щяха да му сритат задника обратно вътре.

Вратата се отвори и влезе медицинска сестра. Жената беше облечена в бяла, пристегната в кръста престилка, бели чорапи и бели обувки с меки подметки, истинско олицетворение на професията, което бе в унисон със старомодните похвати и стандарти на Хавърс. Докато затваряше вратата, беше забила глава в медицинския му картон и въпреки че без съмнение четеше написаното там, той беше напълно наясно, че другата причина бе да не се налага да срещне погледа му.

Всички сестри се държаха така в негово присъствие.

– Добър вечер – заговори тя сковано, докато прехвърляше страниците. – Ще взема кръвна проба, ако не възразявате.

– Звучи добре. – Поне нещо се случваше.

Той съблече наполовина самуреното си палто и измъкна ръка от ръкава на сакото си, а тя се суетеше наоколо, като изми ръцете си и нахлузи ръкавици.

Никоя от сестрите не обичаше да си има работа с него. Беше въпрос на женска интуиция. Макар в картона му да не се споменаваше, че е наполовина симпат , те долавяха злото у него. Сестра му Бела и Мариса бяха единствените изключения, защото и двете умееха да пробудят добрата му страна. Държеше на тях и те го чувстваха. Колкото до останалата част от расата, анонимните индивиди не означаваха нищо за него и по‑красивият пол някак го усещаше.

Сестрата се доближи до него с малък поднос с шишенца и гумен турникет и той нави ръкав. Тя действаше бързо и не каза нито дума, докато изтегляше кръвта, а после се отправи към вратата с възможно най‑бърза крачка.

– Колко още трябва да чакам? – попита той, преди тя да е успяла да се измъкне.

– Пристигна спешен случай. Ще мине известно време.

Вратата се затвори с хлопване.