Свещена любов

Беше по‑зле от най‑лошия очакван сценарий. Стоманената врата зееше отворена, подобно на нечия разцепена устна. Вратите на асансьора в преддверието бяха разтворени широко. Шахтата с нейните кабели и жици беше на показ. По‑надолу в тавана на кабината имаше дупка от взрив, подобна на рана от изстрел в гърдите.

Наоколо се издигаха струи дим и талази миризма на бебешка пудра, носени от въздушното течение откъм подземните етажи на клиниката. Тази сладко‑кисела комбинация и звуците от бой, носещи се отдолу, накараха Фюри да оголи кучешките си зъби и да стисне ръцете си в юмруци.

Не изгуби време да се чуди как лесърите са разбрали къде се намира клиниката и не си направи труда да използва стълбата, монтирана към бетонената стена. Скочи долу и се приземи на частта от покрива на асансьорната кабина, която беше оцеляла. Последва повторен скок през дупката, за да се озове сред пълен хаос.

В чакалнята трима убийци с бабешки цвят на косите изпълняваха танца на юмруците пред Зейдист и Ривендж. Наоколо хвърчаха пластмасови столове, скучни списания и повехнали цветя в саксии. Безцветните мръсници очевидно бяха добре тренирани, при това не от вчера, като се съдеше по това, колко силни и уверени бяха, но Зи и Рив не им оставаха длъжни.

При така бързо развиващите се събития той трябваше да се намеси мигом. Сграбчи един метален стол от регистратурата и замахна с него като с бухалка към най‑близкия убиец. Лесърът се строполи на земята, а той вдигна стола и заби един от вретеновидните му крака в гърдите на мръсника.

Блесна светкавица, а по коридора на клиниката се разнесе нечий писък, идващ от сектора със стаите за пациенти.

– Върви! – извика Зи и изрита един от лесърите в главата. – Ние ще ги задържим тук!

Фюри профуча през двойните врати.

В коридора имаше тела. Много тела. Лежащи в локви от червена кръв върху светлозеления линолеум.

Макар да го съсипваше това, че не спря да провери как са онези, покрай които минаваше, целта му бяха живите сред персонала и пациентите. Неколцина от тях тичаха към него, изпаднали в пълна паника. Белите им престилки и болничните халати плющяха като пране, оставено да се суши на вятъра.

Успя да ги спре, като се вкопчи в ръцете и раменете им.

– Влезте в стаите за пациенти! Заключете се вътре! Заключете се в проклетите стаи!

– Няма ключалки! – изкрещя някой. – И отвеждат пациенти.

– По дяволите! – Той се огледа и видя надпис. – Складът за лекарства заключва ли се?

Една сестра кимна и откачи нещо от колана си. С трепереща ръка му подаде някакъв ключ.

– Само отвън. Ще трябва… да ни заключите.

Той кимна към вратата с надпис: «Само за персонал».

– Влизайте.

Всички се напъхаха в помещението с размери три на три метра и стени, покрити с рафтове с лекарства от пода до тавана. Докато затваряше вратата, знаеше, че никога няма да забрави вида им, скупчени под ниския таван и флуоресцентното осветление. Седем ужасени лица, четиринайсет умоляващи очи, седемдесет държащи се едни за други пръсти, докато телата представляваха една сплотена единица страх.

Познаваше ги отпреди. Бяха се грижили за него, когато имаше проблеми с протезата. Все вампири като него. Такива, които искаха тази война да свърши. Налагаше им се да му се доверят, защото в момента той имаше повече сила от тях.

Значи това било да си Бог , помисли си той, без да желае поста.

– Няма да ви забравя. – Той затвори вратата, заключи я и поспря за момент. Откъм регистратурата все още долитаха шумове от бой, но навсякъде другаде беше тихо.

Нямаше повече персонал. Нямаше и повече пациенти. Тези седем бяха единствените оцелели.

Обърна гръб на склада и се отдалечи от мястото, където се биеха Зи и Рив, следвайки стелещия се наоколо сладък аромат, който водеше в противоположната посока. Отмина лабораторията на Хавърс, после помещението, в което преди няколко месеца Бъч беше поставен под карантина. По целия път се натъкваше на следи от войнишки обувки и локви с червена кръв на вампири.

Боже, колко убийци бе имало тук?

Какъвто и да беше отговорът, той придоби представа накъде се бяха насочили лесърите – към евакуационните тунели и вероятно водеха пленници. Въпросът беше откъде познаваха този път?

Фюри префуча през друга двойна врата и подаде глава в моргата. Редиците от хладилници и масите от неръждаема стомана бяха непокътнати. Логично. Те искаха само живите.

Той продължи по коридора и се озова пред изхода, използван от убийците и техните пленници. Не беше останало нищо от стоманения панел, затварящ тунела. Беше взривен също както входа и покрива на асансьорната кабина.

По дяволите. Съвсем чиста операция. Вътре и вън. И той предполагаше, че това е само началото на офанзивата. Щяха да последват още кървави атаки, съвсем в духа на средновековните маниери на Обществото на лесърите.

Фюри забърза обратно към регистратурата, в случай че Зи и Рив още не бяха свършили. По пътя вдигна телефона към ухото си, но преди Ви да е успял да отговори, Хавърс подаде глава от личния си кабинет.