Свещена любов

Обратно в клиниката Фюри вървеше по коридора, като проверяваше отново стаите на пациентите за някой оцелял. Гледката беше ужасна. Трупове. Много трупове. И сградата беше напълно съсипана, също така смъртоносно пострадала като телата, лежащи из нея. Чаршафите от леглата бяха свалени на пода, възглавниците бяха разкъсани, мониторите за сърдечна дейност и стойките за окачване на системите бяха съборени. Различни видове лекарства бяха разпръснати по коридора и навсякъде се виждаха тези ужасни следи от обувки и червена лъскава кръв.

Спешната евакуация не беше проста домакинска работа, за която Марта Стюарт да ти даде съвет. Нито пък боят.

Докато се движеше към рецепцията, му се струваше странно, че наоколо вече нямаше блъскане и суматоха. Чуваше се само жуженето на климатичната инсталация и компютрите. От време на време звънеше телефон, но никой не го вдигаше.

Клиниката буквално беше изравнена със земята и даваше само бегли признаци за мозъчна дейност.

Нито тя, нито красивата къща на Хавърс щяха да бъдат използвани отново. Тунелите, както и всички незасегнати външни и вътрешни врати, щяха да бъдат заключени, охранителните системи щяха да бъдат задействани, а капаците на къщата – спуснати. На мястото на взривения вход и на вратите на асансьора щяха да бъдат заварени стоманени листове. Накрая въоръжена група щеше да влезе и да събере мебелировката и личните вещи през оцелелите тунели, но дотогава щеше да мине известно време. Зависеше от това, дали лесърите щяха да се върнат с пазарските си колички.

За щастие Хавърс имаше друга къща, където да се приюти с прислугата, а пациентите вече бяха настанени във временната клиника. Медицинските картони и лабораторните резултати се пазеха на външен сървър, така че щяха да бъдат достъпни, но щеше да се наложи сестрите бързо да набавят медикаменти и материали за новото място.

Истинският проблем беше оборудването на друга многофункционална постоянна клиника, а това щеше да отнеме месеци и милиони долари.

Когато Фюри се приближи до бюрото на регистратурата, телефонът звънна. Звъненето престана, когато обаждането беше пренасочено към гласова поща, която вместо обичайното приветствие вече обявяваше: «Този номер вече не функционира. За повече информация позвънете на следния номер…».

Вишъс беше въвел втория номер, за да могат желаещите да оставят съобщение и данните си за обратна връзка. След проверка на самоличността и проблема им, персоналът в новата клиника щеше да им позвъни. Ви проследяваше обажданията чрез четирите си компютъра в Бърлогата, така че ако някой лесър се опиташе да любопитства, братът можеше да засече линията.

Фюри спря и се заслуша напрегнато, а ръката му стисна още по‑здраво Зиг Зауера. Хавърс беше достатъчно предвидлив да остави пистолет под шофьорското място на всяка от линейките и деветмилиметровото оръжие на Зи се беше завърнало в семейството, така да се каже.

Беше относително тихо. Нищо нередно. Ви и Рейдж бяха отишли в новата клиника, в случай че конвоят е бил проследен от врага.

Зейдист заваряваше взривената врата към южния тунел. Ривендж вероятно вече си беше тръгнал.

Дори клиниката да беше значително обезопасена, той беше готов да стреля. Операции като тази винаги го държаха нащрек.

По дяволите. Това вероятно беше последната му акция. И беше участвал в нея само защото беше дошъл за Зейдист, а не защото го бяха повикали като член на Братството.

Опита се да не мисли за това и пое по нов коридор, водещ към спешното отделение на клиниката. Отминаваше склада за медикаменти, когато чу потракване на стъкло.

Извади пистолета на Зи, вдигна го пред лицето си и се притисна към рамката на вратата. Бърз поглед вътре му разясни какво се случваше: Ривендж стоеше пред заключен шкаф, в чиято врата беше пробита дупка, и прехвърляше флакони от рафтовете в джобовете на коженото си палто.

– Спокойно, вампире – каза той, без да се обръща. – Това е само допамин. Няма да търгувам на черния пазар с Оксиконтин или някоя друга гадост.

Фюри свали оръжието до себе си.

– Защо взимаш…

– Защото ми е нужен.

Когато и последният флакон беше прибран, Рив се обърна към него. Аметистовите му очи гледаха с пронизващия поглед на пепелянка. Винаги гледаше така, все едно преценява нападението си, дори когато бе сред братята.

– Как мислиш, че са открили мястото? – попита Рив.

– Не знам. – Фюри кимна към вратата. – Хайде, тръгваме си. Не е безопасно.

Усмивката, пробягала по лицето на Рив, разкри още повече изострените му кучешки зъби.

– Убеден съм, че мога да се пазя и сам.

– Без съмнение е така, но е по‑добре да си вървиш.

Рив се придвижи внимателно през склада, като заобикаляше паднали кашони с марли, латексови ръкавици и термометри.

Подпираше се тежко на бастуна си, но само глупак би го сбъркал с инвалид.

Тонът му беше по‑любезен от всякога, когато попита меко:

– Къде са черните ти кинжали, въздържателю?

– Не е твоя работа, Гълтачо на грехове.