Свещена любов

Ала щом неговата карта беше отхвърлена, сигурно същото се случваше и с тези на останалите. А това означаваше, че убийците се снабдяваха с пари по свои си пътища и по‑точно като крадяха и задържаха за себе си част от плячката.

Може би ако се заемеше с това, късметът му щеше да проработи и щеше да установи, че парите са налице и просто е станало объркване. Но се опасяваше, че няма да се окаже така.

Отново заваля и той бутна задната врата с мрежата с хълбок, отключи и влезе в кухнята. Задържа дъха си заради вонята от двата трупа. Съпрузите, каквито се оказа, че бяха, продължаваха да играят ужасяващата роля на килим, но хубавото да си лесър беше, че вървиш с вграден освежител за въздух. След миг престана да усеща смрадта им.

Остави пазарските торби на кухненския плот и долови из къщата да се разнася странен звук, тананикане… сякаш беше приспивна песен.

– Господарю? – Или пък някой беше включил радио «Дисни».

Влезе в трапезарията и замръзна на място.

Омега стоеше до разнебитената маса, наведен над голото тяло на рус вампир, който лежеше проснат там. Гърлото на вампира беше прерязано близо до брадичката, но раната беше зашита, и то не в резултат на аутопсия. Бодовете бяха твърде старателни, за да е така.

Дали беше мъртъв, или жив? Не можеше да прецени. Не, почакай, огромните му гърди леко се повдигаха и спускаха.

– Толкова е красив, нали? – Черната полупрозрачна ръка на Омега се плъзна по лицето на вампира. – Русокос. Майката имаше руса коса. А ми беше казано, че не мога да създам поколение. Не и като нея . Но баща ни сгреши. Погледни сина ми. Плът от моята плът.

Господин Д. почувства, че трябва да каже нещо, сякаш му беше представено бебе, от което бе длъжен да се възхити.

– Да, добре изглежда, сър.

– Набави ли онова, което поисках?

– Да, сър.

– Донеси ми ножовете.

Когато господин Д. се върна с пазарските торби, Омега запуши с едната си ръка носа на мъжа, а с другата – устата. Очите на вампира се отвориха, но той беше прекалено слаб, за да направи нещо повече от това, да докосне робата на Омега.

– Синко, не се съпротивлявай – продума Омега, изпълнен с доволство. – Времето за повторното ти раждане настъпи.

Вампирът продължи с немощните си усилия и започна да блъска с пети и ръце по масата. Мяташе се панически като парцалена кукла с безполезни некоординирани движения на крайниците. И после всичко свърши. Втренчи се нагоре с невиждащ поглед и отпуснати устни.

Дъждът шибаше по прозорците, а Омега повдигна бялата качулка от главата си и разтвори робата си. С изискано движение я съблече и захвърли тежкия сатен към другия край на стаята. Дрехата се приземи в ъгъла изправена, като че обгръщаше манекен.

Омега се протегна, което го направи да изглежда висок и тънък, и посегна към евтиния полилей, висящ над масата. Хвана веригата там, където се свързваше с тавана, и с едно бързо дръпване откачи полилея, а после го запрати към ъгъла. За разлика от робата той не падна внимателно, а завърши периода си на употреба, ако това не се беше случило далеч по‑рано, превръщайки се в купчина от счупени крушки и усукани месингови елементи.

На мястото му се разкриха жици, стърчащи като вени от мърлявия таван, полюшващи се над тялото на вампира.

– Нож, моля – нареди Омега.

– Кой?

– С късото острие.

Господин Д. зарови в торбите, откри нужния нож, после му отне известно време да се пребори с предпазната пластмасова опаковка, която беше толкова здрава, че му се прииска да наръга сам себе си от яд.

– Достатъчно – кресна Омега и протегна ръка.

– Мога да потърся ножица.

– Дай ми го.

В мига, в който опаковката се допря до призрачната длан на господаря му, пластмасата изгоря, освободи ножа и падна на пода като сбръчкана кафява кожа от змия.

Омега се обърна към вампира и изпробва остротата на ножа върху собствената си ръка. Усмихна се, когато от прореза потече черна мазна течност.

Все едно че колеше прасе и се случи точно толкова бързо. Отвън отекна гръмотевица, сякаш търсеше начин да проникне в къщата, а Омега прекара острието по тялото на вампира – от раната на гърлото му до пъпа. Разнеслата се миризма на плът и кръв надделя над бебешки свежия аромат на господаря.

– Подай ми урната с капака. – Думата «урна» бе изречена с необичайно провлечено произношение.

Господин Д. донесе син глинен съд, който беше открил в кухненските шкафове. Подаде му го и се изкушаваше да обърне внимание на господаря си, че е прекалено рано сърцето да бъде отстранено, тъй като в тялото първо трябваше да започне да циркулира кръвта на Омега. Но после се сети, че вампирът и бездруго вече беше мъртъв, така че нямаше значение.

Очевидно това не беше какво да е въвеждане в Обществото.

Омега използва върха на пръста си, за да прогори гръдната кост на вампира. Миризмата на овъглена кост накара господин Д. да сбърчи нос. Ребрата се отвориха, без да се намесват нечии ръце, а само по волята на Господаря, и застиналото сърце беше разкрито.