Свещена любов

Омега посегна с полупрозрачната си длан и разкъса перикардната торбичка около сърцето, оформяйки ново гнездо за органа. С гневно изражение той отскубна мускула от оковите на артериите и вените, струя червена кръв бликна върху бледата кожа на гърдите на мъжа.

Господин Д. беше вдигнал капака и държеше урната готова до ръката на Омега. От сърцето се издигнаха пламъци и в съда се посипа пепел.

– Донеси кофите – нареди Омега.

Господин Д. затвори урната и я остави в ъгъла, после отиде и извади четири червени кофи. От онези, които майка му беше използвала за помия. Той постави по една под ръцете и краката на вампира, а Омега се приближи до всеки крайник и направи разрези на китките и глезените, за да източи кръвта. Беше изумително колко бързо тялото изгуби цвета си, като премина през бяло към синкавосиво.

– Сега ми дай назъбения нож.

Този път господин Д. не губи време с пластмасовата опаковка. Омега я прогори, после извади ножа и положи свободната си ръка на масата. След като сви пръстите си в юмрук, господарят преряза собствената си китка, а звукът беше така рязък, като че режеше старо дърво. Когато свърши, той подаде обратно ножа, взе отрязаната си ръка и я постави в празния гръден кош.

– Бъди щастлив, сине – прошепна Омега, а в края на ръката му се появи нова длан. – Съвсем скоро ще почувстваш кръвта ми в тялото си.

Изричайки това, той направи резка с другия нож върху новата си длан и задържа разреза над черната китка.

Господин Д. помнеше тази част от своето собствено въвеждане. Беше крещял заради невъобразимата физическа болка. Беше измамен. Истински измамен. Полученото от него не беше онова, което му бяха обещали. Агонията и страхът го бяха накарали да загуби съзнание. Когато се свести, беше нещо напълно различно, един от живите мъртъвци, импотентно блуждаещо тяло, вършещо злини.

Беше си мислил, че е попаднал просто в банда. Предполагаше, че ще има някакъв унизителен ритуал по приемането и вероятно щяха да го бележат, за да се знае, че е един от тях.

Не беше наясно, че вече няма да има измъкване. Или пък, че вече няма да е човешко същество.

Всичко това му напомни за нещо, което майка му обичаше да казва: Сключиш ли сделка с отровна змия, не се учудвай, ако бъдеш ухапан.

Изведнъж спря токът.

Омега отстъпи назад и започна да припява. Този път не звучеше като от мюзикъл на «Дисни», беше по‑скоро зов за мощно събиране на енергия, предстоящо струпване на невидима сила. Вибрациите се засилиха и къщата започна да се тресе, а от пукнатините в тавана се посипа прах. Кофите също вибрираха, сякаш изпълняваха синхронен танц. Господин Д. се сети за труповете в кухнята и се зачуди дали и те танцуват.

Той запуши уши с ръце и наведе глава точно навреме.

Покривът на къщата беше ударен от пряко попадение на гръмотевица. Грохотът подсказваше, че едва ли е рикошет или странично забърсване.

Да, това не беше като прашинка в окото. По‑скоро канара, стоварваща се право върху главата ти.

Шумът беше толкава силен, че предизвикваше болка в ушите или поне така беше за господин Д. и разгромяващата сила на удара го накара да се зачуди дали къщата няма да се срути върху тях. Очевидно това не тревожеше Омега. Той извърна очи нагоре, като че проповядваше неделна литургия, обзет от плам и възторг като истински вярващ, като фанатиците, които се обвиват с гърмящи змии и пият стрихнин.

Светкавицата премина през електрическите магистрали на къщата – или в случая по‑скоро по задни пътища и пътеки – и заструи като ярък сноп жълта енергия върху тялото. Висящите кабели бяха нейни проводници, а отвореният гръден кош на вампира – резервоарът.

Тялото се изстреля нагоре от масата с разлюлени ръце и крака, а гръдният кош се изду. Господарят обгърна тялото, като че оформяше втора кожа, за да не допусне то да се разпадне като спукана гума.

Светлината отслабна, вампирът увисна във въздуха, а обвилото го покривало на Омега заискри.

Времето… спря.

Господин Д. го разбра по това, че евтиният часовник с кукувичка на стената застина. Миговете престанаха да се нижат един след друг и настъпи вечността, докато загубилият дъх не откри пътя си обратно към живота, който го бе напуснал.

Или по‑точно му бе отнет.

Мъжът се спусна плавно на масата и Омега се отдели от него, отново приемайки форма. От сивите устни на вампира се изтръгна стон и през дробовете му започна да преминава въздух. Сърцето потръпна в отворения гръден кош, а после пое функциите си и започна да помпа.

Господин Д. се съсредоточи върху лицето.

Смъртната бледност беше заместена лека‑полека от розовина. Такава, каквато виждаш по бузите на дете, тичало наоколо във ветровит ден. Но това не беше признак на здраве. Не. Това беше реанимация.

– Ела при мен, синко. – Омега простря ръка над гърдите му, костите и плътта се наместиха и цепнатината от пъпа до разрязаното гърло се затвори. – Живей за мен.

Вампирът оголи кучешките си зъби. Отвори очи. И изръмжа.