Свещена любов

– Почакай да ме видиш по средата на деня в тъмното. Тогава не съм на себе си, повярвай ми.

– Въпреки това мисля, че си смела. – Кормия положи ръка на своя плосък корем. – Съмнявам се, че аз бих имала толкова кураж.

Бела се усмихна.

– Мисля, че грешиш за това. Наблюдавах те през последните месеци. У теб има невероятна сила.

Кормия не беше убедена в това.

– Надявам се прегледът да мине добре. Ще се върна по‑късно.

– Нали не мислиш, че е лесно да си това, което си? Да живееш под напрежението да си Избраница. Не мога да си представя как се справяш и изпитвам огромно уважение към теб.

Единственото, което Кормия успя да стори, беше да примигне.

– Наистина ли?

Бела кимна.

– Да. Искаш ли да ти кажа още нещо? Фюри е щастливец да те има. Само се надявам да го осъзнае по‑скоро.

Скъпа Скрайб Върджин, това не беше нещо, което Кормия беше очаквала да чуе от когото и да било, а още по‑малко от Бела и шокът й явно беше проличал, защото жената се засмя.

– Добре, успях да те накарам да се почувстваш неловко и съжалявам за това. Но от дълго време имах желание да го кажа и на двама ви. – Бела насочи поглед към банята. – Сега по‑добре върви, за да мога да се приготвя, преди доктор Джейн да се е заела с мен. Обичам тази жена. Наистина я обичам, но мразя, когато нахлузва латексовите си ръкавици.

Кормия се сбогува с нея и тръгна дълбоко замислена към собствената си спалня.

Когато зави зад ъгъла, спря при кабинета на Рот. Като че явил се, призоваван от мисълта й, Примейлът стоеше на върха на главното стълбище, огромен и изтощен.

Очите му се заковаха в нея.

Сигурно жадуваше за новини от Бела.

– Чувства се по‑добре, но мисля, че крие нещо. Брат Зейдист отиде за доктор Джейн.

– Добре. Радвам се. Благодаря, че се погрижи за нея.

– Удоволствието беше мое. Тя е прекрасна.

Примейлът кимна. После погледът му я обходи цялата, от косата, вдигната високо на главата й, до босите крака. Все едно че я опознаваше отново, след като дълго време е бил далеч от нея.

– На какви грозни гледки станахте свидетел, докато ви нямаше?

– Защо питаш?

– Взирате се в мен, все едно са минали седмици от последната ни среща. Какво видяхте?

– Познаваш ме добре.

– Почти така добре, както вие умеете да избягвате въпросите ми.

Той се усмихна.

– А това значи много добре, нали?

– Не е нужно да говорите.

– Видях още смърт. Такава, която можеше да бъде избегната. Ужасна загуба. Тази война е истинско зло.

– Да, така е. – Искаше й се да вземе ръката му, но вместо това каза: – Ще ме придружите ли в градината? Канех се да се разходя сред розите за кратко, преди да е изгряло слънцето.

Той се поколеба, а после поклати глава.

– Не мога. Съжалявам.

– Разбира се. – Тя се поклони, за да избегне погледа му. – Ваша светлост.

– Бъди внимателна.

– Ще бъда. – Тя хвана полите на робата си и слезе бързо по стълбите, които той току‑що беше изкачил.

– Кормия?

– Да.

Когато тя погледна през рамо, очите му се заковаха в нейните. Пламтяха по начин, който я върна на пода в спалнята му и сърцето се качи в гърлото й.

Но той само поклати глава.

– Нищо. Просто се пази.

Кормия продължи надолу по стълбите, а Фюри пое по коридора със статуите и се озова пред един от прозорците с изглед към градината.

Да отиде с нея, за да разгледат розите, беше изключено. Чувстваше се толкова уязвим. Като че кожата му беше свалена от тялото. Всеки път, щом затвореше очи, в съзнанието му изникваха онези тела в коридора на клиниката, уплашените лица в склада за медикаменти и смелостта на онези, които не би трябвало да се бият за собствения си живот.

Ако не беше отнесъл Бела до горе и после не беше отишъл да търси Зейдист, може би тези цивилни нямаше да бъдат спасени. Беше повече от сигурен, че никой не би го повикал като подкрепление, защото вече не беше член на Братството.

Долу Кормия вървеше забързано по терасата, а бялата й роба искреше на фона на сивата каменна настилка. Тя се спусна към розите и се наведе, за да доближи носа си до цветовете им. Почти можеше да чуе дъха й, въздишката на задоволство, когато вдиша аромата им.

Мислите му се прехвърлиха от грозните гледки на войната към красотата на женското тяло.

И към онова, което мъжете вършеха с жените сред сатенените чаршафи.

Определено не беше моментът да се намира около Кормия. Искаше да замести смъртта и страданието, видени от него тази вечер, с нещо друго, нещо живо и топло – да чувства, а не да мисли. Докато наблюдаваше как Първата избраница дарява с вниманието си розовите храсти, я пожела гола, извиваща се и влажна от пот под неговото тяло.

Но тя вече не беше негова Първа избраница, нали така?

По дяволите.