Свещена любов

Куин не се спусна плавно в тялото си. Не. Когато отстъпи назад от бялата врата пред себе си и се втурна да тича с всички сили, земният живот се завърна при него за миг. Душата му се озова обратно в собствената му кожа, като че бе получил ритник в задника от всемогъщата звезда на Небитието.

Нечии устни се притиснаха до устата му и в дробовете му нахлу въздух. Някой притискаше гръдния му кош, като едновременно с това броеше. Последва кратка пауза и после получи още въздух.

Редуването беше приятно. Дишане. Притискане. Дишане. Притискане…

Тялото на Куин внезапно подскочи, сякаш отегчено от това, че някой го използва като тренировъчна кукла за изкуствено дишане. Той се залови за разтърсващия спазъм, прекъсна контакта с другата уста и сам пое глътка въздух.

– Благодаря ти, Боже – произнесе Блей сподавено.

Куин зърна за миг широко отворените и насълзени очи на приятеля си, а после се извъртя на една страна и се сви на топка. Поемаше въздух с плитки вдишвания и почувства, че сърцето му се е върнало към задълженията си, помпайки кръв самостоятелно. Мина през етапа «слава богу, че съм жив», но после почувства болката – изпълваше го изцяло и го караше да желае да се върне към състоянието, в което беше недосегаем за нея. Като че някой го беше ударил в кръста с чук.

– Да го качим в колата – извика Блей. – Трябва да го закараме в клиниката.

Куин отлепи клепачи и огледа тялото си. Джон стоеше при краката му и кимаше с глава, сякаш закачена на пружина.

По дяволите, не… Не можеха да го водят там. Бранителите на честта не бяха довършили работата си с него… Проклятие, собственият му брат…

– Не… в клиниката – изхриптя Куин.

– Стига глупости – изписа с пръсти Джон.

– Не в клиниката. – Животът му може да нямаше особен смисъл, но това не означаваше, че иска да си яде вечерята на оня свят.

Блей се наведе и го погледна право в очите.

– Блъснала те е кола и са избягали?

– Не беше… кола.

Блей помълча известно време.

– Кой беше? – Куин просто го гледаше в очите и чакаше сам да се досети. – Били са Бранители на честта, нали? Семейството на Леш ги е пратило за теб.

– Не… това на Леш.

– Твоето?

Куин кимна, защото се изискваше прекалено много енергия, за да размърда подутите си устни.

– Те не биха искали да те убият.

– Да бе.

Блей погледна към Джон.

– Не можем да го отведем в клиниката на Хавърс.

– Доктор Джейн – изписа Джон. – Нужна ни е доктор Джейн.

Джон извади телефона си, а Куин тъкмо се канеше да отхвърли идеята, когато почувства, че нещо докосва рамото му. Ръката на Блей трепереше толкова силно, че той не можеше да задържи нищо в нея. Цялото му тяло се тресеше.

Куин затвори очи и се протегна да хване дланта му. Заслушан в мекия звук от клавишите на телефона на Джон, който пишеше съобщение, той стисна ръката на Блей, за да успокои приятеля си. И себе си.

Минута и половина по‑късно се чу сигнал, оповестяващ, че е получен отговор.

– Какво има? – Очевидно Джон беше изписал нещо с пръсти, защото Блей възкликна. – О… боже… мой. Но тя ще дойде, нали? Добре. Вкъщи ли? Добре. Да го преместим.

Два чифта ръце го повдигнаха от пътя и той изпъшка заради нетърпимата болка… което вероятно беше добре, защото значеше, че цялата тази история със завръщането му от отвъдното бе действителна. След като го настаниха на задната седалка в колата на Блей, приятелите му също се качиха и той усети леките вибрации от двигателя на беемвето.

Когато отново отвори очи, срещна взора на Джон. Той седеше на предната седалка, но се беше извъртял изцяло назад, за да може да наблюдава Куин.

В очите му се четяха тревога и загриженост. Като че се притесняваше дали Куин ще оцелее… и също така мислеше за случилото се преди четири часа и десет милиона години в съблекалнята.

Куин вдигна изранените си ръце и изписа:

– Ти си все същият за мен. Нищо не се е променило.

Погледът на Джон се насочи наляво и той се загледа през прозореца. Фаровете на задната кола осветиха лицето му. Гордите му красиви черти изразяваха повече от ясно неговото съмнение.

Куин затвори очи.

Каква кошмарна нощ.

21.

О, боже мой. Тази рокля е същинска катастрофа.

Кормия се засмя и погледна към телевизора на Бела и Зейдист. «Проджект рънуей» се оказа забавно шоу.

– Какво е това, което виси отзад?

Бела поклати глава.

– Лош вкус, изработен от сатен. Вероятно е било замислено като панделка.

Двете се бяха изтегнали на голямото двойно легло, опрели глави в таблата. Домашният черен котарак лежеше между тях и се наслаждаваше на лукса да бъде гален от две страни. Бу не даваше вид да харесва роклята повече от Бела. Зелените му очи наблюдаваха телевизора с отвращение.

Кормия прехвърли ръката си от гърба му на хълбока.

– Цветът е доста хубав.

– Това не променя факта, че прилича на покривало за лодка. А отзад е закачено въжето за привързване.

– Аз дори не знам какво е лодка. А още по‑малко за какво служи въжето.

Бела посочи към екрана в другия край на стаята.

– В момента виждаш какво е. Само си представи нещо като плаваща кола под този кошмар и готово.