Свещена любов

Очевидно е тук, за да бъде съден, помисли си Фюри и бързо се плъзна на седалката до своя смълчан близнак.

— Знаеш къде е къщата на родителите на Леш, нали? — попита Фюри.

— Разбира се, че знам.

Размина се без „млъквай“.

Когато ескалейдът потегли към портите, гласът на Магьосника прозвуча изключително сериозно в главата на Фюри: Трябва да си герой, за да спечелиш благодарност, а ти не си рицар в лъскави доспехи. Само искаш да си такъв.

Фюри погледна навън през прозореца, а гневните думи, разменени между него и Зи, още кънтяха в съзнанието му също като онзи изстрел в пряката.

Направи услуга на всички и си тръгни, продължи Магьосника. Просто си върви, приятел.

Искаш да си герой? Направи така, че да не им се налага да се разправят с теб никога повече.

28.

Куин беше убеден, че кралят ще вечеря с топките му тази вечер, но въпреки това беше впечатлен при вида на тренировъчния център на Братството. Имаше размерите на малък град и беше изграден от каменни блокове, големи колкото мъжки торс, а прозорците изглеждаха, сякаш бяха армирани с титан или нещо подобно. Скулптурите по покрива, служещи за водоливници, бяха съвършени.

Точно както би се очаквало.

— Господине? — обърна се към него икономът и посочи към достойната за катедрала врата. — Ще вървим ли? Налага се да изпълня задълженията си, свързани с готвенето.

— Готвенето?

Догенът забави говора си, като че имаше пред себе си някой бавноразвиващ се.

— Освен че се грижа за дома им, също така готвя за Братството.

Мили боже… Това не беше тренировъчният център. Това беше къщата на Братството.

Каква охранителна система само. Над вратите и по ръба на покрива имаше камери, а стената, ограждаща двора, беше като от филм за Алкатраз. Очакваше всеки момент иззад ъгъла да се появят озъбени добермани.

Но вероятно кучетата още глозгаха костите на последния гост.

— Господине? — повтори икономът. — Ще тръгваме ли?

— Да… да, разбира се. — Куин преглътна мъчително и тръгна напред, готов да се изправи лице в лице с краля. — Ще оставя нещата си в колата.

— Както желаете, сър.

Слава богу, че Блей нямаше да види онова, което предстоеше да се случи.

Едната половина на гигантската врата се отвори и познато лице вдигна ръка за поздрав.

Страхотно. Блей щеше да пропусне шоуто, но очевидно Джон имаше място на първия ред.

Приятелят му беше облечен в сини джинси и една от фалшиво овехтелите ризи, които бяха купили заедно. Босите му крака се белееха върху стъпалата от черен камък и той изглеждаше относително спокоен, което беше донякъде дразнещо. Мръсникът можеше да има приличието да е покрит със студена пот или да покаже някакво съчувствие.

— Здравей — изписа Джон.

— Здравей.

Джон отстъпи назад, за да му направи път.

— Как си?

— Ще ми се да бях пушач. — Защото така би отложил предстоящото с една цигара време.

— Не искаш такова нещо. Ти мразиш цигарите.

— Може и да преосмисля екстремното си отношение.

— Я млъкни.

Куин се почувства изключително неподходящо облечен, когато премина през вестибюл с мраморен под в черно и бяло и пищен полилей — дали беше изработен от истинско злато? Вероятно.

Мили боже, каза си и се закова на място.

Фоайето пред него беше достойно за дворец. Беше изцяло в стила на руското царско семейство със своите ярки цветове, тази невероятна декорация от златни листа, мозаечния под, изрисувания таван… или по-скоро беше като от роман на Даниел Стийл с всички тези романтични мраморни колони и арки.

Не че той беше чел някоя от нейните книги.

Добре де, беше чел една, но тогава беше едва дванайсетгодишен и болен, а и се вълнуваше само от секс сцените.

— Тук горе — прокънтя нечий плътен глас.

Куин погледна към върха на богато украсеното стълбище. Заковал ботуши на пода, все едно владееше света, облечен в черни кожени дрехи и черна тениска, там стоеше кралят.

— Хайде, да свършваме с това — изкомандва Рот.

Преглъщайки тежко, Куин последва Джон до втория етаж.

Когато стигнаха горе, Рот каза:

— Нужен ми е само Куин. Джон, ти остани тук.

Джон започна да пише с пръсти.

— Искам да бъда негов свидетел…

Рот се обърна.

— Не. Нищо такова няма да има.

По дяволите, помисли си Куин. Нямаше да му бъде позволена защита?

— Ще чакам — изписа Джон.

— Благодаря.

Куин се загледа към отворените врати, през които беше изчезнал кралят. Помещението пред него беше… Изглеждаше като място, което майка му би харесала: бледосин цвят, изящна момичешка мебелировка и висящи кристални осветителни тела, които приличаха на обици.

Не беше точно типът интериор, в който някой би си представил Рот.