Свещена любов

— Не допускай да бъдеш погълната и изгубена заради цялата тази история с Избраниците. Ако наистина вярваш в онова, на което са те учили, добре. Но ако чувстваш, че се налага непрестанно да заглушаваш вътрешния си глас, тогава мястото ти не е там. Умението да лъжеш добре, не е добродетел.

Беше самата истина, помисли си Кормия. Именно това й се налагаше да прави непрестанно. Да лъже.

Бела се размърда на възглавниците и се поизправи леко.

— Не знам какво си чула за мен, но аз имам брат. Ривендж. Истински чешит е и винаги е бил такъв, но го обичам и сме много близки. Баща ми умря, когато бях на четири, и Рив пое ролята на глава на домакинството заради майка ми и мен. Грижеше се много добре за нас, но винаги настояваше да ни контролира и накрая се изнесох от семейния ни дом. Трябваше да го направя… Той ме влудяваше. Само да беше чула разправиите ни. Рив имаше добри намерения, но той е от старата школа, много държи на традициите, а това значеше той да взима всички решения.

— Въпреки това ми се струва, че е мъж с качества.

— Да, наистина е такъв. Но след двайсет и пет години под негов контрол аз се бях превърнала просто в негова сестра, а не в отделна личност, ако ме разбираш.

Бела се протегна и хвана ръката на Кормия.

— Най-доброто, което някога съм правила за себе си, беше да се отдръпна и да се опозная. — Очите й проблеснаха. — Не беше лесно и имаше… усложнения. Но въпреки всичко, през което се наложи да премина, препоръчвам от все сърце себепознаването. Знаеш ли коя всъщност си ти?

— Аз съм Избраница.

— И какво още?

— Това е… всичко.

Бела стисна ръката й.

— Помисли добре за себе си, Кормия. Започни от дребните неща. Кой е любимият ти цвят? Какво обичаш да ядеш? Какво те прави щастлива? Или тъжна?

Кормия погледна към съда с тамян в другия край на стаята и се замисли за всички молитви, които знаеше, молитви, подходящи за всякакви случаи. И химните. И церемониите. Имаше цял духовен списък на свое разположение, не само от думи, но и от действия.

И това беше всичко. Наистина ли беше така?

Тя премести поглед, за да срещне този на Бела.

— Знам… Харесвам бледолилави чаени рози. И обичам да конструирам разни неща в главата си.

Бела се усмихна и прикри прозявката си с опакото на ръката си.

— Това, приятелко, е добро начало. Искаш ли да догледаме „Проджект рънуей“? Ако пуснем телевизора, ще се чувстваш по-малко неловко, задето си имаш собствени тревоги, докато си с мен, а и Фриц няма да е тук с вечерята поне още двайсет минути.

Кормия се облегна на възглавниците до своята… приятелка. Не нейна сестра, а нейна… приятелка.

— Благодаря ти, Бела. Благодаря.

— За нищо. И харесвам тамяна. Много е успокояващ.

Бела насочи дистанционното управление към плоския екран, натисна няколко бутона и Том Гън се появи с посребрената си коса. Една от дизайнерките срещу него клатеше глава пред недовършена червена рокля.

— Благодаря — повтори Кормия, без да я поглежда.

Бела само се протегна и стисна ръката на Кормия. После двете се съсредоточиха върху случващото се на екрана.

29.

Леш излезе със залитане от дома на родителите си и с кръв по двете си ръце. Коленете му трепереха, а походката му беше несигурна. Докато пристъпваше, се погледна. О, боже, гадостта беше също по ризата и обувките му.

Господин Д. излезе от Фокуса.

— Ранен ли сте?

Леш не намери думи, с които да отговори. Накуцващ и треперещ, той едва стоеше на крака.

— Отне… повече време, отколкото предполагах.

— Хайде, сър, да ви настаним в колата.

Леш позволи на дребосъка да го отведе до вратата и да го настани на седалката до шофьора. Нещо черно и мазно бликна от устата му и се стече по брадичката. Той го обърса и го огледа.

Не беше кръв. Поне не такава…

— Убих ги — произнесе дрезгаво.

Лесърът коленичи пред него.

— Правилно сте постъпили и сте направили баща си горд. Нямате бъдеще с тези мръсници, а с нас.

Леш се опита да накара сцените да спрат да се повтарят в съзнанието му.

— Майка ми крещеше най-силно. Когато ме видя да убивам баща си.

— Не баща ви. Не и майка ви. Животни. Онези същества вътре бяха животни. Все едно че сте убили елен… или плъх, нали разбирате? Вредители. — Убиецът поклати глава. — Те не бяха семейството ви. Само така сте си мислели.

Леш погледна към ръцете си. В едната държеше нож. В другата — верига.

— Толкова много кръв.

— Да, вампирите кървят наистина изобилно.

Последвалата тишина като че продължи цяла година.

— Кажете ми, сър, имате ли басейн в двора? — Когато Леш кимна, лесърът попита: — Отзад ли? — Леш отново кимна. — Добре, ще отидем там с вас, за да се измиете. В багажника имам чисти дрехи, които да облечете.

Без да усети как, Леш се озова под душа в постройката към басейна на къщата и отмиваше от кожата си останките от родителите си, наблюдавайки как червената струя се стича в краката му. Изплакна ножа, а също и веригата, и когато излезе, за да се избърше с кърпа, първото, което направи, беше да сложи нашийника от неръждаема стомана на врата си.