Свещена любов

Куин не го погледна, но кимна с разбиране, което беше добре. Интересно, че беше по-лесно да обсъжда разни неща с приятеля си сега, когато той знаеше откъде произлизаха затрудненията му.

— Виждам начина, по който наблюдаваш Хекс.

Джон пламна.

— Това е страхотно. Искам да кажа… Тя е изключително секси. Донякъде, защото е толкова респектираща. Мисля, че е способна да те накара да си глътнеш зъбите, ако не спазваш реда на опашката. — Куин вдигна рамене. — Но не мислиш ли, че трябва да започнеш с някоя малко… не знам, по-кротка?

— Не избираш от кого да си привлечен.

— Амин.

Чуха, че някой се приближава от предния двор, и двамата се съсредоточиха, вдигайки дулата на оръжията си.

— Аз съм — извика Блей. — Не стреляйте.

Джон излезе от храстите.

— Мислех, че ще отидеш с родителите си.

Блей се втренчи в Куин.

— Братята се опитват да се свържат с теб.

— Защо ме гледаш така? — попита Куин и свали оръжието си.

— Искат да се върнеш в имението.

— Защо — изписа Джон, въпреки че погледът на Блей все още беше закован в Куин. — Рот каза, че можем да останем тук.

— Какви са новините? — попита сковано Куин. — Носиш ни новини, нали така?

— Рот иска…

— Семейството ми е било нападнато, нали? — Челюстта на Куин се стегна. — Нали?

— Рот иска…

— Зарежи Рот. Говори!

Блей стрелна с поглед Джон, преди отново да насочи вниманието си към приятеля им.

— Майка ти, баща ти и сестра ти са мъртви. Брат ти е изчезнал.

Дъхът на Куин го напусна с хриптене, като че някой го беше изритал в гърдите. Блей и Джон посегнаха към него, но той се дръпна и отстъпи настрани.

Блей поклати глава.

— Толкова съжалявам.

Куин не каза нищо. Все едно беше забравил английския.

Блей отново протегна ръка към него, но Куин отстъпи още една крачка назад и той каза:

— Рот ми се обади, защото не могъл да се свърже с никого от вас и ме помоли да ви отведа в имението. Глимерата ще се оттегли на сигурно място.

— Да се качваме в колата — изписа Джон по посока на Куин.

— Няма да тръгна.

— Куин.

— Куин.

Гласът на Куин беше изпълнен с емоциите, които лицето му отказваше да демонстрира.

— Майната му на всичко това. Майната…

В къщата на Блей проблесна светлина и Куин завъртя глава. През стъклото на кухненския прозорец те видяха вътре да се разхожда един лесър.

Куин не можеше да бъде спрян. След части от секундата беше вътре с вдигнато оръжие. Не стреля само веднъж. Насочи пистолета си към убиеца и не спираше да натиска спусъка, като закова бледия мръсник към стената.

Дори след като лесърът се свлече долу и черната му кръв изтичаше, Куин продължи да стреля, докато тапетът отзад не заприлича на произведение на Джаксън Полък16.

Блей и Джон се втурнаха след него и Джон преметна ръка около врата на приятеля си. Докато дърпаше Куин назад, сграбчи ръката с оръжието, в случай че решеше да се обърне и да стреля.

В кухнята се вмъкна друг лесър и Блей се втурна към него с кухненски нож в ръка. Когато се озова лице в лице с безцветния мръсник, онзи извади автоматичен нож сякаш от нищото и двамата започнаха да се движат в кръг един срещу друг. Блей беше нащрек, а едрото му тяло беше готово да се хвърли в атака. Погледът му следеше всяко движение на другия. Бедата се състоеше в това, че още кървеше от предишните си наранявания, а лицето му беше пребледняло заради всичко преживяно.

Куин успя да вдигне дулото на пистолета си въпреки желязната хватка на Джон.

Джон поклати глава, а той просъска:

— Пусни ме. Веднага.

Гласът му беше така смразяващо спокоен, че Джон се подчини.

Куин изпрати един съвършено точен изстрел между очите на лесъра и онзи се строполи на земята като кукла.

— Какво правиш, по дяволите? — кресна Блей. — Той беше мой.

— Няма да гледам как те разфасова. Няма начин.

Блей насочи треперещ пръст към Куин.

— Никога не го прави отново.

— Тази вечер изгубих близки, които не мога да понасям. Нямам намерение да загубя някого, на когото държа.

— Няма нужда да ме защитаваш…

Джон застана между двамата.

— У дома — изписа. — Веднага.

— Може да има още…

— Сигурно има още…

Тримата застинаха намясто, когато телефонът на Блей издаде сигнал за получено съобщение.

— От Рот е. — Пръстите на Блей бързо заработиха върху клавиатурата. — Иска ни веднага вкъщи. И Джон, провери си телефона. Мисля, че не работи.

Джон го извади от джоба си. Беше абсолютно мъртъв, но сега не беше моментът да установява причината. Може би заради боя.

— Да вървим — изписа.

Куин отиде до стойката с ножове, взе един нож и прободе първо лесъра, който беше превърнал в решето, и после онзи с дупката от куршум между очите.

Действайки възможно най-бързо, те затвориха къщата, доколкото можаха, пуснаха алармата и се качиха в мерцедеса на Фриц. Куин беше зад волана, а Блей и Джон се настаниха на задната седалка.

Докато се движеха по шосе 22, Куин започна да вдига разделящата преграда.

— Щом отиваме в имението, не можеш да знаеш къде се намира, Блей.