Свещена любов

Премести пред себе си една от кристалните купи, пълни с вода от фонтана на Скрайб Върджин, и си помисли за онези, които Фриц й бе носил с нейните грахчета вътре. Вече й липсваше това хоби. Липсваше й икономът. Липсваше й…

Примейлът.

Докато опипваше купата, взе да потърква кристала, като предизвика трептене на повърхността на водата, което улови светлината на свещите. Топлината на ръцете й и недоловимото движение създадоха завихряне вътре и от леките вълнички изплува образът тъкмо на онзи, когото тя искаше да види. Тя спря движението, та повърхността да се изглади, за да можеше да наблюдава и после да опише видяното.

Беше Примейлът, облечен по същия начин като в нощта, когато я бе срещнал на стълбището и я бе погледнал така, сякаш не я беше виждал от седмица. Но той не беше в имението. Тичаше по коридор, изцапан с кръв и черни отпечатъци от обувки. От двете страни по земята имаше трупове на вампири, които само допреди мигове са били живи.

Видя как Примейлът събра малка група ужасени мъже и жени и ги затвори в склада за медикаменти. Видя лицето му, докато ги заключваше, видя изписаните по него тъга, ужас и гняв.

Беше тичал, за да ги спаси, да се погрижи да ги заведе на безопасно място.

Когато видението избледня, тя отново обхвана купата. Сега, като беше видяла случката, можеше да я извика отново и да наблюдава действията му още веднъж. И после пак.

Беше също като филмите, които имаха в Далечната страна, само дето това беше истинско; беше реално минало, не измислено настояще.

После видя и други неща, сцени, свързани с Примейла, с Братството и расата. О, ужасът на тези убийства, на мъртвите тела в разкошни къщи… труповете бяха твърде многобройни, за да ги възприеме със съзнанието си. Едно по едно видя лицата на жертвите на лесърите. После зърна братята, излезли да се бият. Броят им беше толкова малък, че Джон, Куин и Блей бяха принудени да воюват преждевременно.

Ако продължаваше така, помисли си тя, лесърите щяха да победят…

Намръщи се и се наведе по-близо над купата.

На повърхността на водата видя рус лесър, което не беше необичайно… само че той имаше вампирски зъби.

Чу се почукване, тя скочи стресната и образът изчезна.

От другата страна на вратата се разнесе приглушен глас.

— Сестро?

Беше Селена, предишната сестра, която бе живяла в изолация.

— Поздравявам те — извика й Кормия.

— Храната ти, сестро — каза Избраницата. Чу се стържещ звук, когато подносът бе плъзнат през отвора във вратата. — Дано ти хареса.

— Благодаря ти.

— Имаш ли въпроси към мен?

— Не. Благодаря.

— Ще дойда пак за подноса. — Вълнението в гласа на Избраницата го бе повишил почти с цяла октава. — След пристигането му.

Кормия кимна, после си спомни, че сестрата не можеше да я види.

— Както желаеш.

Избраницата си тръгна, без съмнение, за да се приготви за Примейла.

Кормия отново се облегна на бюрото и се загледа към купата, вместо вътре в нея. Толкова крехка вещ, толкова тънка, освен в основата, където бе тежка и масивна. Ръбът на кристала бе остър като нож.

Нямаше представа колко дълго е седяла така. Накрая се отърси от вцепенението си и се застави отново да обхване купата.

Когато Примейлът отново се появи на повърхността, тя не беше изненадана…

Бе ужасена.

Той лежеше прострян в безсъзнание върху мраморен под до тоалетна чиния. Тъкмо се канеше да скочи, за да направи бог знае какво, образът се промени. Той лежеше в легло — бледолилаво легло.

Обърна глава, от водата погледна право към нея и промълви „Кормия“.

О, Скрайб Върджин, при този звук й се доплака.

— Кормия?

Тя скочи на крака. Примейлът стоеше на прага на храма, облечен в бяло, с ритуалния медальон на врата си.

— Ама наистина…

Тя не можа да продължи. Искаше да изтича, да обвие с ръце шията му и да не го пуска. Беше го видяла мъртъв. Беше го видяла…

— Защо си тук? — попита той, като огледа голата стая. — Съвсем самичка.

— В уединение съм. — Тя прочисти гърлото си. — Както бях обявила.

— Значи аз не бива да съм тук?

— Вие сте Примейлът. Можете да бъдете навсякъде.

Докато той се разхождаше из стаята, в ума й изникнаха безброй въпроси, но нямаше право да зададе нито един от тях.

Той я погледна.

— Никой друг ли не може да влиза тук?

— Не и ако някоя друга от сестрите не бъде изпратена в уединение. Директрис може да влезе, ако й разреша.

— Защо е нужно това уединение?

— Освен че записваме общата история на расата… виждам нещата, които Скрайб Върджин желае да запази… в тайна. — Жълтите очи на Примейла се присвиха и тя се досети какво си мисли. — Да. Видях какво сте направили. В онази баня.

Ругатнята му отекна чак в белия таван.

— Добре ли сте? — попита тя.

— Да, нищо ми няма. — Той кръстоса ръце на гърдите си. — А ти ще бъдеш ли добре тук, съвсем сама?

— Ще бъда.

Той се взря в нея. Продължително и настойчиво. По лицето му бе изписана мъка, болката и разкаянието му бяха безгранични.

— Не сте ме наранили — каза тя. — Когато бяхме заедно, не ме наранихте. Знам, че го мислите, но не е така.

— Иска ми се… нещата да бяха различни.

Кормия се засмя тъжно и неуспяла да устои на прищявката си, промълви: