Свещена любов

— Вие сте Примейлът, променете ги.

— Ваша светлост? — Директрис се появи на прага на отворената врата с объркан вид. — Но какво правите тук?

— Дойдох да видя Кормия.

— О, но… — Амалия трябваше да тръсне глава, за да си припомни, че Примейлът можеше да ходи където си иска и да се среща с когото си иска, така че терминът „уединение“ ограничаваше всички други освен него. — Но разбира се, Ваша светлост. Избраницата Лейла е приготвена за вас и ви очаква в храма ви.

Кормия погледна към купата пред себе си. Тъй като Избраниците имаха много кратки цикли на плодовитост от тази страна, твърде вероятно беше Лейла или да е в цикъл на плодовитост, или непосредствено преди него. Без съмнение скоро й предстоеше да запише новини за бременност.

— Време е да вървите — обърна се тя към Примейла.

Очите му направо я пронизваха.

— Кормия…

— Ваша светлост? — намеси се Директрис.

С рязък глас той изрече през рамо:

— Ще бъда там, когато аз реша, че съм готов.

— О, моля да ми простите, Ваша светлост, не исках да…

— Няма нищо — унило изрече той. — Просто й кажете… Ще бъда там.

Директрис бързо си тръгна и затвори вратата.

Очите на Примейла се върнаха към Кормия със същата настойчивост. После той прекоси стаята с мрачно изражение.

Когато падна на колене пред нея, тя беше шокирана.

— Ваша светлост, не бива…

— Фюри. Наричай ме Фюри. Никога „Ваша светлост“ или „Примейл“. Занапред не искам да чувам от теб друго, освен истинското си име.

— Но…

— Без „но“.

Кормия поклати глава.

— Добре. Само че не бива да падаш на колене. Никога.

— Пред теб трябва да съм само на колене. — Той леко постави длани върху ръцете й. — Пред теб… винаги трябва да съм в дълбок поклон. — Погледна лицето и косата й. — Чуй, Кормия, трябва да ти кажа нещо.

Тя погледна надолу към него. Очите му бяха най-изумителното, което бе виждала — хипнотични, с цвят на цитрини под светлината на огън.

— Да?

— Обичам те.

Сърцето й застина.

— Какво?

— Обичам те. — Той поклати глава, отпусна се назад и се озова седнал на пода с кръстосани крака. — Боже мой… Така обърках всичко. Но те обичам. Исках да го знаеш, защото… по дяволите, защото е важно и защото означава, че не мога да бъда с другите Избраници. Не мога да бъда с тях, Кормия. Или с теб, или с никоя.

Сърцето й запя. За част от секундата то полетя в гърдите й, понесено от вълните на радостта. Това беше искала тя, това признание, тази реалност…

Сияйното й щастие помръкна тъй бързо, както бе пламнало.

Тя си помисли за образите на падналите, на измъчваните, на жестоко убитите. И за броя на сражаващите се сега братя. Бяха четирима. Само четирима.

Преди векове бяха наброявали двайсетина, дори трийсетина.

Кормия погледна към купата пред себе си, а после към перото, което беше използвала. Съществуваше напълно реална възможност в някакъв момент, в не твърде далечното бъдеще, да няма история, която да бъде записвана.

— Трябва да идеш при нея, при Лейла — каза тя с глас, равен като пергамента, върху който се канеше да пише. — Трябва да отидеш при всички тях.

— Не ме ли чу какво ти казах?

— Да, чух. Но това е нещо по-голямо от теб и мен. — Тя се изправи, защото щеше да полудее, ако не се раздвижеше в този момент. — Аз вече не съм Избраница, не и в сърцето си. Ала видях какво се случва. Расата няма да оцелее така.

Примейлът потърка очите си.

— Аз искам теб.

— Знам.

— Ако съм с другите, ще можеш ли да го понесеш? Не съм сигурен, че аз ще мога.

— Боя се, че… не ми е по силите. Затова избрах това. — Тя посочи стаята, като размаха ръка. — Тук мога да имам покой.

— И все пак мога да идвам да те виждам. Може ли?

— Ти си Примейлът. Можеш да правиш всичко. — Тя спря до една от свещите. Като се взираше в пламъка, попита: — Какво те накара да постъпиш така?

— Защо станах Примейл ли? Аз…

— Не, онова с наркотика. В банята. За малко не умря. — Когато не последва отговор, тя го погледна. — Искам да знам.

Последва дълго мълчание. После той каза:

— Пристрастен съм.

— Пристрастен?

— Да. Аз съм живото доказателство, че може да произлизаш от аристокрацията, да имаш пари и положение и все пак да си наркоман. — Жълтите му очи бяха пределно ясни. — Истината е, че искам да бъда достоен мъж и да ти кажа, че мога да спра дрогата, само че просто не знам. Давал съм вече обещания на себе си и на други. Думите ми… те нямат повече тежест пред никого, включително пред мен самия.

Думата му…

Тя си помисли за Лейла, която чакаше. Избраницата чакаше, цялата раса чакаше. Чакаха него.

— Фюри… скъпи мой, любими Фюри, изпълни едно от обещанията си сега. Иди, вземи Лейла и се свържи с нас. Дай ни история, която да запишем, която да изживеем, да се радваме на разцвет. Бъди силата на расата, както ти се полага. — Той отвори уста и тя вдигна ръка, за да го спре. — Знаеш, че така е редно. Знаеш, че съм права.

След един напрегнат момент Фюри се изправи. Беше блед и разтреперан, докато си оправяше робата.

— Искам да знаеш… Дори и да бъда с друга, в сърцето ми си само ти.

Тя затвори очи. Цял живот беше обучавана да споделя всичко, но да го пусне при друга жена, бе като да захвърли нещо ценно и да го стъпче в прахта.