Свещена любов

Зейдист му хвърли поглед през рамо.

— Искаш ли да останеш тук, Джон?

Джон кимна и братът каза:

— Така си и помислих. И аз настръхнах, като я видях. Куин, стой с него.

Зейдист прекоси моравата в мрака и отиде да провери вратите и прозорците. Когато се скри зад сградата, Куин се обърна към Джон:

— Какво те притесни?

Джон сви рамене.

— Някога живеех в подобна къща.

— Охо, живял си нашироко като човек.

— Беше след това.

— О, имаш предвид с… Ясно.

Господи, строителят сигурно беше един и същ, защото фасадата и разположението на стаите бяха почти идентични. Като гледаше към прозорците, се замисли за своята спалня. Беше с тъмносин интериор, модерни линии и плъзгаща се стъклена врата. Дрешникът беше празен при пристигането му, но бързо бе напълнен с първите нови дрехи, които някога бе имал.

Спомените заприиждаха, спомени за първото им хранене заедно, когато Тор и Уелси го прибраха. Мексиканска храна. Тя беше приготвила мексиканска храна и беше сервирала на масата големи плата с енчилада и кесадия. Тогава беше още претранс с твърде капризен стомах и се чувстваше засрамен, задето само може да чопли в чинията си.

Но ето че Уелси бе сложила пред него купичка бял ориз с джинджифилов сос.

Когато тя седна на стола си, той заплака, дребното му тяло се сгърчи и той се разрева заради тази проява на доброта. След като цял живот се бе чувствал различен, изневиделица се бе озовал в семейство, което разбираше какво му е нужно и му го даваше с обич.

Това бе то да си родител, нали? Познават те по-добре, отколкото сам се познаваш, и се грижат за теб, когато ти не можеш да го правиш.

Зейдист се върна при тях.

— Празна и необрана. Следващата къща?

Куин погледна списъка.

— „Истърли Корт“ 425…

В този момент телефонът на Зи тихо зазвъня. Той се намръщи, като видя номера, после го долепи до ухото си.

— Какво става, Рив?

Джон отново се загледа в къщата, но бързо насочи очи към Зи, когато братът каза:

— Какво? Занасяш ли ме? Къде се е появил? — Последва дълга пауза. — Ама ти сериозно ли? Сигурен ли си, сто процента ли си сигурен? — Когато разговорът приключи, Зи остана втренчен в телефона. — Трябва да се прибера веднага. По дяволите.

— Какво се е случило? — попита с жестове Джон.

— Можете ли да поемете следващите три адреса? — Джон кимна, а братът му отправи странен поглед. — Дръж си телефона подръка, синко. Чуваш ли?

Джон отново кимна и Зи изчезна.

— Добре де, каквото и да е, очевидно не е наша работа — заключи Куин, сгъна списъка и го прибра в джоба на джинсите си. — Тръгваме ли?

Джон хвърли още един поглед към къщата. След миг изписа със знаци:

— Съжалявам за родителите ти.

Отговорът на Куин не дойде веднага.

— Благодаря.

— Моите много ми липсват.

— Мислех, че си сирак.

— За известно време не бях.

Настъпи дълго мълчание. После Куин каза:

— Хайде, Джон, да се махаме оттук, трябва да проверим дома на „Истърли“.

Джон се замисли за миг.

— Нали не възразяваш първо да се отбием на едно друго място? Не е далеч.

— Разбира се. Къде?

— Искам да идем в къщата на Леш.

— Защо?

— Не знам. Просто ми се ще да видя мястото, където започна всичко. Искам също да огледам стаята му.

— Но как ще влезем вътре?

— Ако капаците още са на автоматичен режим, ще са вдигнати и може да се дематериализираме през стъклото.

— Ами… По дяволите, щом искаш, отиваме.

Двамата се дематериализираха в страничния двор на къщата в стил „Тюдор“. Капаците бяха вдигнати за през нощта и след миг двамата стояха в дневната.

Миризмата беше толкова лоша, та на Джон му се струваше, че някой е пъхнал стоманена вата в носа му и я е заврял чак до мозъка му.

Закри с длан устата и носа си и се закашля.

— Мамка му — рече Куин и направи същото.

Двамата погледнаха надолу. Целият килим и канапето бяха оплескани с кръв. Петната бяха засъхнали и покафенели.

Тръгнаха по следите, които водеха навън във фоайето.

— О, Господи…

Джон вдигна глава. През красивата арка към трапезарията се откриваше сцена, като че излязла от филм на Роб Зомби22. Труповете на майката и бащата на Леш бяха настанени на столове, без съмнение на обичайните им места на масата, която бе красиво подредена за хранене. Цветът им беше като на тротоарна настилка — матирано бледосиво, а скъпите им дрехи бяха като парцали, оплескани в кафяво.

Имаше рояци мухи.

— Да знаеш, тия лесъри наистина са извратени.

Джон преглътна жлъчката, надигнала се в гърлото му, и продължи напред.

— Наистина ли държиш да ги погледнеш отблизо, приятел?

Като надникна в стаята, Джон се насили да пренебрегне ужаса и да запечата подробностите. Платото с печено пиле имаше кървави следи по ръба.

Убиецът го бе поставил на масата. Най-вероятно, след като бе аранжирал труповете.