Светкавица

Стефан напусна снежната нощ в планината Сан Бернардино и миг по-късно се озова до вратата на другия край на Пътя на светкавицата. Входът приличаше на голямо буре като популярните конструкции на лунапарковете, само че вътрешната повърхност беше от силно излъскана мед, а не дървена и не се въртеше под краката. Преддверието беше осем стъпки в диаметър и дванадесет стъпки дълго. Бързо излезе оттам в основната лаборатория на института на приземния етаж, където беше убеден, че го чакат въоръжени хора. Лабораторията беше пуста.

Той постоя за миг изумен, още със сняг по шинела и се огледа с недоумение. Покрай три от стените от пода до тавана на залата с размери тридесет на четиридесет стъпки бръмчаха и щракаха машини без оператор. Повечето лампи по тавана бяха угасени и залата беше приглушено, призрачно осветена. Апаратурата поддържаше вратата и имаше десетки циферблати и измервателни уреди, които светеха в бледозелено и оранжево, защото вратата, която представляваше пробив във времето, тунел към всички епохи, никога не се затваряше. Веднъж затворена, тя можеше да се отвори повторно само с цената на големи усилия и огромен разход на енергия, но в отворено положение можеше да се поддържа сравнително лесно. Понеже научните изследвания вече не бяха съсредоточени върху разработването на самата врата, сътрудниците на института идваха в главната лаборатория, само за обичайната проверка на апаратурата и разбира се, при пътуване във времето. При други обстоятелства Стефан никога не би имал възможност да тръгва без разрешение десетки пъти, за да наблюдава и понякога да коригира събитията в живота на Лора.

Колкото и да беше в реда на нещата лабораторията да е празна през по-голямата част от деня, сега това изглеждаше странно, защото бяха пратили Кокошка да го спре и не можеше да не го чакат с нетърпение, за да разберат как се справил в зимните калифорнийски планини. Неизбежно беше да са допуснали възможността Кокошка да се провали, от 1988 година да се върне не този, който трябва и затова би трябвало да охраняват вратата до решаването на проблема. Къде беше тайната полиция с черните шинели с подплънки на раменете? Къде бяха пистолетите, с които очакваше да го посрещнат?

Погледна към големия часовник на стената и видя, че е единадесет часа и шест минути местно време. Точно така трябваше да бъде. Беше тръгнал в единадесет без пет сутринта, а всяко пътуване свършваше след единадесет минути. Никой не знаеше защо, но колкото и дълго пътешественикът да прекарваше от другата страна, у дома минаваха само единадесет минути. Беше останал в планината Сан Бернардино почти час и половина, но от собствения му живот, от собственото време бяха изминали едва единадесет минути. Ако беше останал с Лора месеци преди да натисне жълтото копче на колана и да задейства апарата, пак щеше да се върне в института само и точно единадесет минути след като го е напуснал.

Но къде бяха властите, оръжието, разгневените му колеги в пристъп на ярост? След като бяха разбрали, че се меси в Лориния живот, след като бяха пратили Кокошка да се справи с него и с Лора, защо се бяха разотишли от залата, след като е трябвало да изчакат само единадесет минути, за да научат резултата от сблъсъка?

Стефан свали ботушите, шинела, кобура и ги скри в ъгъла зад някакъв уред. Беше оставил бялата лабораторна престилка точно там, откъдето бе тръгнал и сега пак я нахлузи.

Объркан, все още разтревожен от отсъствието на група враждебни посрещачи, той излезе от лабораторията, закрачи по коридора на приземния етаж и тръгна да си търси белята.

3.

В два и половина след полунощ в неделя Лора седеше пред текстообработващата машина в работната стая до голямата спалня, облечена в пижама и пеньоар, отпиваше ябълков сок и работеше върху нова книга. Единствената светлина в помещението идваше от електроннозелените букви на екрана на компютъра и от малката настолна лампа, насочена право към разпечатката на вчерашните страници. До ръкописа на бюрото лежеше револвер.

Вратата към тъмния коридор беше отворена. Напоследък Лора затваряше единствено вратата на банята, защото рано или късно една затворена врата можеше да и попречи да чуе някой да се прокрадва в друга част на къщата. В дома имаше сложна алармена система, но тя държеше вътрешните врати отворени за всеки случай. Лора чу стъпките на Телма по коридора и се обърна точно когато приятелката и се показа на вратата.

— Извинявай, ако вдигам шум и ти преча да спиш.

— Ами! Ние, нощните птици от баровете, работим до късно. Но пък спя до обяд. А ти? Често ли си будна по това време?

— Вече не мога да спя добре. Четири-пет часа на нощ ми стигат. Вместо да се въртя в леглото, ставам и пиша.

Телма дръпна един стол, седна и си качи краката върху Лориното бюро. По отношение на спалното бельо вкусът и беше станал още по-ексцентричен, отколкото в детските години: беше облечена с провиснала копринена пижама с абстрактен десен на квадрати и кръгове в червено, зелено, синьо и жълто.