Светкавица

— Закле ме да не го натискам и като го попитах защо, отговори: „Няма да искаш да отидеш там, където ще те отнесе“.

Двете стояха една до друга на светлината на настолната лампа и разглеждаха колана в ръцете на Телма. Минаваше четири часа. Къщата бе притихнала като мъртъв, безвъздушен лунен кратер. Най-после Телма попита:

— Изкушавала ли си се някога да натиснеш копчето?

— Не, никога — отсече Лора без колебания. — Когато говореше за мястото, където ще ме отнесе… погледът му беше страшен. Освен това съм сигурна, че той самият се върна там с нежелание. Не зная откъде идва, Телма, но ако не съм изтълкувала погрешно изражението му, онова място е на една крачка от ада.

* * *

В неделя следобед облякоха шорти и тениски, постлаха одеяла на моравата отзад и си направиха дълъг, мързелив пикник с картофена салата, студено месо, сирене, пресни плодове, пържени картофи и хрупкави орехови кифли с канела. Играха с Крис и той се забавляваше чудесно отчасти и заради Телма, която включи комедийния си мотор на по-ниска скорост и започна да измисля кратки реплики, подходящи за осемгодишни деца.

Крис видя катерички, които си играеха в далечния край на двора до гората и поиска да ги нахрани, Лора му даде една кифла и предупреди:

— Начупи я на парченца и ги подхвърляй към тях. Те няма да те допуснат наблизо. И не се отдалечавай, чуваш ли?

— Да, мамо.

— Не ходи до гората. Най-много до средата.

Той изтича на десетина крачки от одеалото, на малко повече от половината разстояние до дърветата и застана на колене. Започна да чупи от кифлата и да подхвърля парченцата на катеричките. Пъргавите, предпазливи животинки приближаваха малко по малко след всеки залък.

— Добро дете — каза Телма.

— Най-доброто — Лора премести автомата по близо до себе си.

— Той е най-много на десет крачки от тебе.

— Но е по-близо до гората — Лора внимателно изучаваше сенките под гъстите борове.

Както хапваше пържени картофи от кесията, Телма отбеляза:

— Никога не съм ходила на пикник с автомат. Не е лошо. Няма да ни е страх от мечки.

— То и мравките могат да те побъркат.

Телма се изтегна на одеялото и подпря глава, но Лора остана седнала. В топлия августовски въздух пърхаха оранжеви пеперудки като ярки късчета сгъстена слънчева светлина.

— Детето май свиква — каза Телма.

— Горе-долу — съгласи се Лора. — Имаше един много лош период. Непрекъснато плачеше, беше емоционално нестабилен. После му мина. Децата на тази възраст са гъвкави, лесно се приспособяват и приемат нещата. Но така както изглежда добре… страхувам се, че стана по-мрачен, преди не беше такъв и това няма да премине.

— Няма — потвърди Телма. — То е като сянка над сърцето. Но ще живее, ще си намери щастието и от време на време изобщо няма да усеща сянката.

Докато Телма гледаше как Крис мами катеричките, Лора изучаваше профила на приятелката си.

— Още тъгуваш за Рут, нали?

— Всеки божи ден през тези двайсет години. Ти не тъгуваш ли за баща си?

— Разбира се — отговори Лора. — но като си мисля за него, струва ми се, че не чувствувам онова, което ти чувстваш, защото ние очакваме родителите да умрат преди децата и даже когато умрат много млади, можем ха го приемем със съзнанието, че рано или късно това е неизбежно. Различно е обаче, когато умира съпруга, съпруг, дете… или сестра. Не очакваме да видим смъртта им на по-млада възраст. Това се възприема по-трудно. Особено, предполагам, ако е близначка.

— Всеки път, когато чуя добра новина — за кариерата искам да кажа — първото нещо, за което се сещам е колко би се радвала Рути. Ами ти, Шейн? Свикваш ли?

— Нощем плача.

— Засега това е здравословно. Няма да е толкова здравословно след една година.

— Лежа нощем будна и се вслушвам в ударите на сърцето — самотен звук. Благодаря на Бога за Крис. Той осмисля живота ми. И ти също. Имам теб и Крис и сме нещо като семейство, как мислиш?

— Не нещо като… Ние сме семейство. Ти и аз сме сестри.

Лора се усмихна, протегна ръка и разроши и без това чорлавата коса на Телма.

— Но — продължи Телма, — това, че сме сестри не означава, че можеш да носиш моите дрехи.

4.

В коридорите и през отворените врати на кабинетите и лабораториите на института Стефан виждаше как колегите му работят и никой не проявява особен интерес към него. Качи се с асансьора до третия етаж и точно пред своя кабинет се сблъска с доктор Владислав Януская, отдавнашно протеже на доктор Владимир Пенловски и втори по старшинство в изследванията върху машината на времето, които първоначално се наричаха проект „Сърп“, но преди няколко месеца бяха получили сполучливото кодово наименование „Пътят на светкавицата“.