Светкавица

— Радвам се, че още носиш чехли със заешка муцунка — каза Лора. — Това показва известно постоянство в характера.

— Такава съм си. Желязна. Няма моя номер чехли със заешка муцунка, затова си купувам чифт големи пухкави чехли и чифт детски, вземам очичките и ушичките от малките и ги пришивам на големите. Какво пишеш?

— Жлъчна книга.

— Звучи точно като развлекателно четиво за плажа.

Лора въздъхна и се отпусна в креслото с пружинираща облегалка:

— Пиша роман за смъртта, за несправедливостта на смъртта. Това е безнадеждна работа, защото се мъча да обясня необяснимото. Опитвам се да обясня смъртта на моя въображаем читател, защото тогава може би ще успея и аз самата да я разбера. Книгата разказва защо трябва да се борим и да вървим напред въпреки съзнанието, че сме смъртни, защо трябва да устоим и да оцелеем. Книгата е мрачна, тежка, подтискаща, тъжна, горчива, печална, дълбоко разстройваща.

— Търси ли се такова нещо?

Лора се засмя:

— Може би изобщо не. Но щом като замисълът завладее писателя… то и е като вътрешен огън, който отначало стопля и отпуска, но после те изяжда жив, изгаря отвътре. Не можеш просто да се отдалечиш от огъня — той продължава да гори. Единственият начин да го угасиш е да напишеш проклетата книга. Във всеки случай като съвсем затъна в тази книга, за разнообразие пиша една приятна детска книжка изцяло за сър Томи Тоуд.

— Ти си луда, Шейн.

— А кой носи чехли със заешка муцунка?

Поговориха за разни неща с лекотата на дванадесетгодишното си приятелство. Може би поради самотността, която усещаше по-остро сега, отколкото в дните веднага след смъртта на Дани или пък поради страха от неизвестността или някаква друга причина, Лора заговори за своя пазител. Телма беше единственият човек на света, който би повярвал на този разказ. Всъщност Телма остана поразена, свали краката си от бюрото, наведе се напред на стола и нито веднъж не изрази недоверие, докато слушаше историята от деня, когато беше застрелян наркоманът, до изчезването на пазителя от планинското шосе.

След като Лора угаси този вътрешен огън, Телма попита:

— Защо не ми разказа всичко това за… за твоя пазител преди години? Още в Макилрой?

— Не зная. Струваше ми се, вълшебно. Нещо, което трябва да запазя за себе си, защото, ако го споделя, магията ще се развали и никога няма да го видя отново. После като ме остави да се справя сама с Глиста, мисля, че престанах да вярвам в него. Никога не съм разказвала за него на Дани, защото когато срещнах Дани, пазителят вече ми се струваше измислен като Дядо Мраз. След това изведнъж… той се появи пак на шосето.

— Онази вечер в планината той ти е казал, че ще се върне след няколко дни и ще ти обясни всичко…

— Не съм го виждала оттогава. Чакам от седем месеца и си мисля, че когато някой внезапно се материализира, той би могъл да бъде моят пазител, но също толкова вероятно е да бъде един друг Кокошка с автомат. Историята беше наелектрилизирала Телма до такава степен, че тя се въртеше на стола, сякаш през нея преминаваше ток. Накрая стана и закрачи насам-натам.

— Ами Кокошка? Полицията откри ли нещо?

— Нищо. Нямаше никакви документи за самоличност. „Понтиакът“ е бил откраднат, както и червеният джип. Сравниха отпечатъците от пръсти с цялата си картотека, но останаха с празни ръце. А един труп не може да се разпита. Не знаят кой е, откъде е дошъл и защо е искал да ни убие.

— Имала си достатъчно време да обмислиш всичко това. Стигна ли до някакъв извод? Какъв е този пазител? Откъде идва?

— Не зная.

Лора имаше конкретна идея, към която се беше насочила, но тя звучеше налудничаво и нямаше доказателства в нейна подкрепа. Предпочете да не я споделя с Телма не защото изглеждаше откачена, а защото щеше да прозвучи много самонадеяно.

— Просто не знам.

— Къде е този колан, който ти е оставил?

— В сейфа — каза Лора и кимна към ъгъла, където в пода под мокета беше вградена скрита касетка.

Заедно издърпаха мокета изпод фиксиращата летва в ъгъла и откриха сейфа, който имаше цилиндрична форма малко повече от една педя в диаметър и дълбок към две педи. В него се намираше един-единствен предмет. Лора го извади.

Върнаха се до бюрото да разгледат загадъчната вещ на по-добро осветление. Лора насочи лампата.

Коланът беше десетина сантиметра широк и беше направен от еластична черна материя, вероятно найлон, в която бяха втъкани медни жички, образуващи сложни и необичайни фигури. Поради ширината коланът се закопчаваше с две токички, а не с една. Те също бяха медни. Освен това точно до токите отляво беше зашита плоска кутийка с размера на старомодна цигарена кутия, приблизително четири на три пръста, с дебелина не повече от два сантиметра, също направена от мед. Дори при най-внимателно вглеждане не можеше да се открие начин за отваряне на правоъгълната медна кутийка. Единствената особеност бе жълтото копче близо до горния ляв ъгъл не повече от един пръст в диаметър. Телма попипа необичайния материал.

— Повтори какво ти каза той, че ще се случи, ако натиснеш жълтото копче.