Светът е пълен с чудеса

— Ти излетя от къщата по домакинска престилка и жълти ръкавици и гони онези хлапетии чак до съседната улица. Помислих си, че не съм виждал толкова смел човек. И не само заради това. Поведението ти всеки ден, докато растяхте.

— Това не е смелост, а просто справяне. Освен това ми харесваше да се грижа за сестрите си. — Доколко можеше да бъде честна с него? — Караше ме да се чувствам по-силна.

Той я наблюдаваше как сгъва дрехите, които беше купил за нероденото й дете.

— Съжалявам, че не ти беше по-лесно. Не исках животът ни да се стече така. Да бях избрал жена, която нямаше да ме напусне!

Тя се засмя в опит да му повдигне настроението. Не искаше той да продължава да живее с тъгата от миналото.

— Но ако се беше оженил за друга, мен нямаше да ме има, нали? Нито Меган и Джесика.

— Не, нямаше да ви има, ако се бях оженил за друга — усмихна се той. — И това би било ужасно.

Когато отвориха входната врата, видяха чисто новата количка, паркирана в коридора.

Беше от „Мамас и Папас“, син металик с три колела. Приличаше на колите, които продаваше Паоло. С елегантни заоблени форми, аеродинамична, с обещание за високи скорости. Кат се престори, че я е очаквала.

После целуна баща си за довиждане, вкара количката в апартамента и я паркира в единия край на спалнята. Оттам можеше да й се любува в тъмното, докато лежеше будна и поглаждаше корема си в очакване на своето бебе.

Паоло беше забравил какво е да живееш в апартамент.

Думкане на музиката от нечий апартамент. Миризма на манджа от съседите. Стъпки по тавана. Смях под краката ти. Чуждо ежедневие, което ти се натрапва. Съседите отгоре обичаха агнешко с къри и „Колдплей“. Паоло вече ненавиждаше „Колдплей“ и агнешко с къри.

Джесика къпеше малката Уей с навити до лактите ръкави и правеше пяна, за да си поиграе детето. Малката Уей цапаше от единия край на ваната до другия с издутото си бебешко коремче, като внимателно подреждаше сбирката си от пластмасови патета и жаби на ръба на ваната.

Паоло им се усмихна, макар че хич не му беше до усмивки, и ги целуна за довиждане. Нощта падаше и беше време да отива на работа.

Вратата на дома им приличаше на картонена. Толкова крехка защита от цялата мръсотия на света отвън. Той превъртя два пъти ключа и заслиза по стълбите, огласяни от шума и миризмите на чуждия живот, който се натрапваше на живота на семейството му. В подножието на стълбището беше изхвърлена газова печка, покрита с нещо като зелен мухъл и планина от писма, адресирани до отдавна напуснали наематели.

Трябва да се махнем оттук, каза си, докато отключваше черното такси. Трябва да ги измъкна оттук.

Не защото съм голям бизнесмен и трябва да работя за себе си. Не защото съм твърде добър за това място и за тези съседи с тяхното агнешко с къри и „Колдплей“.

А защото съм баща. Защото имам семейство.

Обичаше да работи през нощта. Харесваше му, че движението беше по-спокойно и можеше да караш, без да попадаш в задръствания и да дишаш изпаренията на пренаселения град.

Паоло започваше вечерта в Ситито, обикаляше „Чийпсайд“ и „Мургейт“ в търсене на клиенти, като качваше финансисти, запътили се към гарите и предградията, после се прехвърляше на „Уест Енд“ и така докъм полунощ, когато настъпваше няколкочасов мъртъв период преди зазоряване, когато самолетите от Хонконг и Барбадос започваха да кацат на „Хийтроу“.

По това време, когато нощта беше свършила, но новият ден още не беше започнал, Паоло се отправяше към убежището на таксиметровите шофьори, скрито под Уестуей — място с ограничен достъп, подобно на джентълменски клуб в „Сейнт Джеймс“. Там имаше автомивка, гараж и двайсет и четири часова закусвалня, където не те пускаха, без да си показал значката си на шофьор на черно такси.

Там Паоло почистваше отвътре таксито. Повръщано. Бирени кутии. Обувка с висок ток. Презервативи, използвани или неотворени. Кафяви остатъци от кебап и белезникави локвички сперма. Мобилни телефони, чадъри и — веднъж — вибратор „Господин Любовен мускул“. Никога не споделяше пред Джесика какво намираше отзад в таксито.

Когато свършеше с почистването, Паоло сядаше с другите таксиметрови шофьори на чаша кафе и сандвич с бекон, усмихваше се, когато го наричаха „маслено момче“ — което означаваше зелен таксиджия, който отнема хляба и маслото на по-опитните колеги, — и слушаше шеговитите им закачки.

— Та значи, качвам аз тази труженичка на Парк Лейн и когато стигаме на адреса, тя седи с разтворени крака и ми вика: „Можеш ли да си го приспаднеш от това?“ А аз й викам: „Нямаш ли нещо по-малко?“

Беше време, когато Паоло смяташе, че това е страхотен начин на живот и никога няма да му омръзне. Когато стомахът му беше пълен с подсладен горещ чай и сандвичи с бекон и кетчуп, а таксито му беше току-що почистено и смехът на колегите още звънтеше в ушите му, Паоло се качваше на таксито с усещането, че градът му принадлежи.

Лондон беше красив. Сега го виждаше.