Светът е пълен с чудеса

Кат си мислеше, че двете деца бяха много различни. Малката Уей имаше тъмни очи, които приличаха на разтопен шоколад, а очите на Попи бяха кристалносини като на баща й. Кожата на Попи беше много бяла, сякаш никога не е била огрявана от слънце, докато малката Уей имаше меден тен. Дори в съня си бяха различни — малката Уей спеше с ръце нагоре и обърната настрани глава, малък щангист, готов да извоюва мястото си в живота, докато Попи се свиваше като малка бледа запетайка в спалното си чувалче, с палец в устата, сякаш още усещаше липсата на майчината си утроба. Толкова различни във всичко, но за Кат нямаше проблем да приеме, че двете момичета са част от едно и също семейство.

— Не можеш да се разплакваш само защото си загубила спора — рече Меган с нотка на подигравателен триумф.

— Мислиш само за себе си — отвърна Джесика с разтреперан глас. — Типично за теб!

Кат почувства двойно ритане като напомняне „Не ме забравяй“. Погали корема си, остави спящите деца и се присъедини към сестрите си.

„Никога няма да те забравя.“

Като я видяха, Меган и Джесика млъкнаха.

— Какъв е проблемът? — попита.

Не знаеше дали да се смее, или да се ядосва. Когато стана на седемдесет и пет, пак ще разтървавам тези двете, които ще се дърлят коя е отмъкнала бастуна на другата или чий ред е да използва помощната проходилка.

Джесика и Меган не я поглеждаха в очите.

— Хайде де, изплюйте камъчето.

— Няма проблем — отговори Меган надменно и властно. Вече не съм ви бебето Меган!

Джесика обърна поглед към по-голямата си сестра.

— Утре Меган е на интервюта за работа — обясни тя. — На Харли Стрийт.

— На Уимпъл Стрийт — поправи я Меган и ядно я стрелна с очи. Това момиче никога не можеше да си държи устата затворена! — За свободни места по заместване.

— Още интервюта? — попита Кат. Знаеше, че сестра й вече бе ходила на поне дузина. Отговорът беше един и същ: няма достатъчно опит.

— Само да си пъхна крака през вратата, ще видят те — горчиво изрече Меган. — Но техникът на Джеси ще идва и тя не може да дойде да вземе Попи.

Кат виждаше разочарованието, което изгаряше най-малката й сестра. Годините, прекарани във вземане на изпити, отличничка на всеки клас и курс, а сега никой не се впечатляваше. Точно когато най-много се нуждаеше от одобрение.

А Джеси си имаше собствени проблеми. Въпреки че се стараеше да не го показва пред Паоло, новият им тесен апартамент изсмукваше силите й. Точно когато за първи път в живота си се сблъскваше с парични проблеми, живееше в жилище, което й правеше всичко напук. Беше запретнала ръкави, справи се със запушената тоалетна, протеклата пералня и капризите на праисторическата печка. Но липсата на парно и топла вода й дойдоха в повече.

— Аз ще взема Попи утре — предложи Кат без замисляне.

— Но нали утре ще ходиш на консултация? — възрази Джесика.

— За какво? — поинтересува се Меган. — Заради задържането на вода ли?

Кат кимна.

— Ще го отложа за другиден. Няма значение. За мен няма проблем да си остана вкъщи. И без това едва си обувам обувките. Краката ми са като след презокеански полет.

— Трябва да си спазваш часовете за консултация — рече Меган.

— Ще ги спазя. Когато си намериш работа и бойлерът на Джеси проработи.

Телефонът звънна. Кат бавно се придвижи през стаята, за да го вдигне, сякаш краката й не можеха повече да носят и нейната тежест, и бебето. Когато стигна до телефона, гласът на Рори вече звучеше по секретаря. Сконфузен и колеблив. От някогашното добро настроение и топлина нямаше и следа, но чия беше вината?

Тя не понечи да вдигне слушалката.

— Знам, че не ти е приятно да ти се обаждам… но искам да знаеш, че баща ти беше така любезен да ме покани на сватбата си… ще отида… освен ако ти не искаш… така че… е, това е всичко… надявам се всичко да е наред.

Когато гласът прекъсна, Кат срещна втренчените погледи на сестрите си. Хубавото лице на Джесика беше придобило измъчено изражение, Меган разбиращо клатеше глава.

— Какво? — попита Кат.

— Той е много свестен човек — каза Джесика.

— Недей да се мъчиш да се справиш с всичко сама — добави Меган.

Кат се изсмя.

— Кой го казва само!

— Точно така — изрече отбранително Меган. — Знам какво говоря. Трудно е да се справяш съвсем сама. — Тя погледна Джесика и омекна. — Знам, че не съм сама. Не и когато вие сте до мен. Но все пак… без баща. Без партньор.

— Какво друго ти оставаше? — каза Кат. — Не можеше да го оставиш да те тъпче. Ти не си такъв човек.

— Да, но вече не става дума само за мен. Съществува Попи. Все си казвам, че щом аз съм щастлива, детето също ще е щастливо. Повтарям си го, но не съм сигурна дали е вярно. Може би трябваше да проявя повече търпение, поне за известно време. Заради дъщеря ми. Заради нас двете. Останеш ли сама, разчиташ само на себе си.

— Ти постъпи правилно — увери я Кат. — Като го напусна и се върна.

Меган обаче вече не беше толкова малка, че да бъде сигурна в каквото и да било.