Светът е пълен с чудеса

Да виждаш луната над просторните паркове, изгрева над доковете, или утринната мъгла над реката, да гледаш тези неща, когато никой друг не ги вижда, да се простират пред теб, когато караш сам из пустия град — това ти дава чувството, че си жив.

В такива моменти беше щастлив, че отново е в занаята, щастлив непрекъснато да е в движение, щастлив, че вече си няма работа с данъчни инспектори и затъпяващата бюрокрация на малкия бизнес. Паоло работеше по цяла нощ и понякога забравяше всичко и се чувстваше напълно свободен.

И така докато стигнеше до летището за последния клиент. Туристите и бизнесмените слизаха с олюляване от самолетите с посивели лица и махмурлук от безплатната пиячка, умът им още беше на друго място, главите им — празни от спиртосването през полета над половината земно кълбо, и Паоло качваше някой от тях, за да го закара в хотела или у дома му.

После изгасваше най-накрая жълтата лампичка „свободно“, връщаше се в малкия им апартамент, където агнешкото с къри и „Колдплей“ се просмукваха през тънките като хартия стени, и дълго време наблюдаваше как съпругата му и дъщеря му спят, лицата им — най-любимото му нещо на света, и се просълзяваше, почти пиян от изтощение и любов.

Глава 27

Меган отиде да види доктор Лоуфорд — сякаш бяха минали години, не месеци. На колко години беше той? Петдесет, петдесет и няколко? Изглеждаше като възрастен мъж, като че ли болестите в този квартал бяха започнали да се просмукват в костите му.

— Започни частна практика — посъветва я, седнал на бюрото си в паузата между двама пациенти. — Махни се оттук и не се връщай никога.

Отначало тя си помисли, че се шегува. После осъзна, че изобщо не се шегува.

Миризмата му си бе същата — на цигари, примесени със сирене и сладка туршия. Някога тази миризма я отвращаваше, а сега осъзна, че й е липсвала. Той самият й липсваше с великодушието и мъдростта, които прикриваше с евтините си костюми и цигарен дим.

— Да започна частна практика? — попита невярващо. — Защо да го правя?

— Защото тук нищо не се е променило. — Той отпи глътка от кафеникавата течност в пластмасова чашка. — Пациентите са прекалено много. Лекарите не достигат. Времето не достига. Причините, поради които избяга, са причините да започнеш частна практика.

Страните на Меган пламнаха.

— Това ли направих? Избягах?

— Не те критикувам. Нито те виня. Тази кратуна щеше да те убие. — Кратуна беше лекарски жаргон за „вътре свети, но вкъщи няма никой“. — Имаш дете, за което трябва да мислиш сега. Но в крайна сметка причините, поради които избяга, са същите, поради които трябва да стоиш надалеч.

Никога не й беше хрумвало, че Лоуфорд ще я посъветва да работи в частния сектор. Частните лекари бяха мечтата на пациентите, които идваха в кабинетите. Все едно да спечелиш от лотарията — нещо, което един ден щяха да направят, за да избягат от опашките и кусурите на претовареното държавно здравеопазване. Ако лекарите си мечтаеха да започнат частна практика, никога не го бяха споменавали пред Меган. Щеше да е богохулство.

— Пак ще помагаш на хората — продължи Лоуфорд. — Знае ли човек? Може дори да помогнеш на повече хора. Какво добро правим за хората тук? Раздаваме антибиотици като бонбони. Теб никога не те е бивало в конвейерната медицина, нали? „Влезте. Довиждане.“ — Усмихна се при спомена за ентусиазираната стажантка Меган. — Ти винаги държеше да се отнасяш с тях като с човешки същества.

Лоуфорд започна да пише нещо върху кочана с рецепти, като че ли името и телефонният номер бяха лечението за оплакванията на Меган.

— Предлагам ти да опиташ късмета си като заместник на някоя лекарка в отпуск по майчинство. Много от блестящите докторки на Уимпъл Стрийт и Харли Стрийт си вземат тримесечен отпуск след раждането.

Меган взе листчето.

— Не искате да работя тук — изрече, като се опитваше да прикрие обидата си.

— Искам да си щастлива — възрази той с по-суров тон, за да прикрие нежността и чувствата в думите си, и тя си помисли: „Той е като мен.“ После Лоуфорд погледна часовника си и изпи наведнъж кафеникавата течност. — Време е да се залавям за работа.

Меган отривисто стисна дланта му. Всяка друга форма на физически контакт — прегръдка, целувка — би била немислима. После той я изпроводи делово от кабинета и извика следващия пациент. Меган искаше да му благодари, да му каже, че без него нямаше да придобие правоспособност; че дължи всичко на него. Само че Лоуфорд вече беше с гръб към нея и влизаше в кабинета след един старец, който едва пристъпяше.

Чакалнята беше пълна и сред множеството лица Меган забеляза, че някои й се усмихват. Една жена с малко дете, което се опитваше да се откопчи от желязната хватка на майка си, се изправи, за да я поздрави.

— Здравейте, докторе!

— Госпожо Съмър!

Жената гордо изпъчи корем. Сигурно беше в шестия месец.

— Чух, че сте заминала. Радвам се да ви видя отново. — Поглади корема си. — Можете да ми помогнете с бебето.

— Би било чудесно — каза Меган, преди да обясни, че се мести и само минава оттам. Госпожа Съмър изглеждаше съкрушена, но се усмихна храбро и й пожела всичко най-добро.