Светът е пълен с чудеса

Меган можеше да се справи с натоварването, но не и с налаганото темпо. Нейните пациенти продължаваха да пълнят чакалнята дълго след като другите лекари бяха излезли в обедна почивка и много от тях продължаваха да я чакат, когато пристигнеше запъхтяна и закъсняла от домашните посещения. Затова не се изненада, когато Лоуфорд влезе в кабинета и й съобщи:

— Постъпи оплакване срещу теб.

Всичките тези години в медицинската академия! Всички тези нощни дежурства и кървища в спешното в „Хомъртън“! Цялата тази уморена плът, която беше натискала, слабите сърца, над които беше треперила, и безбройните чифтове гумени ръкавици, които беше надявала, за да прегледа нечий старчески и разлагащ се ректум.

А сега старческите ректуми, с които работеше, я изритваха.

Зачуди се кой точно от колегите й беше подал оплакването. Не им липсваше смелост. Копелета, рече си тя. Мръсни копелета до един!

Нищо чудно, че жените пациентки се трупаха пред нейния кабинет, по-далече от тези застарели мъже с косми в ушите, с лекьосани панталони и с презрително отношение към пациентите, приказките им за водопроводни проблеми, като че ли последиците от една извънматочна бременност не се различаваха от една течаща тръба; сякаш парализиращите болки по време на цикъла приличаха, като се замислиш, на развален бойлер.

Меган можеше да се справи с тези проблеми, с които никога не се бе сблъсквала лично, а само беше изучавала в университета. Но просто не можеше да се вмести в броените минути, които й отпускаха.

Тъкмо се канеше да каже на Лоуфорд да си вземе работата и да си я навре отзад, когато той заговори:

— Мисля, че се справяш великолепно.

— Моля?

— Другите лекари са на същото мнение.

— Но оплакването…

— То е от пациент.

— Пациент? Ама пациентите ме обичат?!

— Госпожа Марли. Помниш ли я? Закръглената жена от „Съни Вю“? Едно от домашните ти посещения.

— Спомням си госпожа Марли. И Дейзи.

— Проблемът е в Дейзи. Диагнозата ти е била треска, нали?

— Температурата й беше малко висока. Беше отпаднала. Мислех…

— Била е приета по спешност в болница на следващия ден. Оказало се проблем с щитовидната жлеза. Дейзи е с хипофункция на щитовидната жлеза. Оттам и тази отпадналост.

Сърцето й заблъска в гърдите. Горкото дете! Не беше оправдала доверието му.

— Проблем с щитовидната жлеза?

— Всички ние грешим понякога. Лекари сме, не сме Господ.

— Как е Дейзи? Как ще я лекуват?

— Ще й дадат „Тироксин“ и ще се нормализира.

— Но ще трябва да го взема цял живот.

— Най-вероятно.

— Има ли странични ефекти?

— Странични ефекти? — Лоуфорд изведнъж загуби търпение. — Да, ще се почувства по-добре!

Това беше отговор на лекар с богат опит. „Тези хапчета имат ли страничен ефект, докторе? Да, от тях ще се почувстваш по-добре.“ Меган запомни репликата. Знаеше, че ще я използва много пъти по-нататък в работата си. Ако, разбира се, получеше правоспособност.

— Не се притеснявай за Дейзи. Тя ще се оправи. Проблемът е в госпожа Марли. Не ти трябва оплакване за лекарска нехайност в досието. Няма да е добре за теб.

— Какво трябва да направя?

— Ще се извиниш на госпожа Марли. Ще й се подмажеш. Всъщност колкото е необходимо. Ще признаеш, че е човешко да се греши и ти не правиш изключение. Аз ще оценявам стажа ти. Не искам погрешни диагнози в досието ти, Меган.

За първи път Лоуфорд я наричаше на малко име. Тя разбираше, че той иска да я измъкне от тази каша, без да пострада кариерата й, и почувства прилив на благодарност.

— Не се извиняваш само за да се отървеш от госпожа Марли — подчерта строго той. — Извиняваш се, защото така е правилно.

— Разбира се.

Лоуфорд кимна и се отправи към вратата.

— Благодаря ви, доктор Лоуфорд.

Той се обърна с лице към нея.

— В кой месец си?

Тя постави ръка на корема си.

— Толкова ли си личи?

— Постоянното повръщане те издаде.

— В осмата седмица — призна си тя и изведнъж й стана трудно да диша.

— Ще родиш ли бебето?

— Не виждам как бих могла. Трудно ми е да се грижа дори за себе си. — Няма да заплача, помисли си Меган. Няма да плача пред него.

— Искам да имам деца — добави тя. — Много. Но не сега.

Лоуфорд отново кимна.

— Е — започна той с някакво внезапно появило се неудобство, — добре тогава. — Усмихна се с нежност, която Меган дотогава не бе забелязвала у него. — Ще те оставя да се оправяш.

Наистина искам деца, помисли си Меган, след като той излезе. И някой ден ще имам деца и ще ги обичам много повече, отколкото майка ми обичаше сестрите ми и мен.

Но не и сега, не и когато току-що съм започнала работа и не от някакъв непознат, с когото се изчуках на купон.

Да, щеше да се извини на госпожа Марли.

Ала чувстваше, че всъщност беше редно да се извини на Дейзи.

И на това малко същество, което никога нямаше да види бял свят.

Проклети доктори, рече си Паоло. Никога не ти казват в какво се забъркваш. Е, ако го направеха, всичките щяха да останат без работа.

Паоло внимателно направляваше ферарито из улиците на северен Лондон, сякаш колата беше натоварена с яйца. До него Джесика спеше — пребледняла и изтощена от събитията тази сутрин.