Светът е пълен с чудеса

По думите им лапароскопията беше рутинна процедура като ваденето на зъб. Само че Джесика беше сляпа и глуха за останалия свят — натъпкана с успокоителни, за да могат да пробият дупка в корема й и да вкарат камерата, с която да установят проблема й.

Той караше бавно към дома им, като раздвояваше вниманието си между пътя и съпругата си. Мислеше си, че несъмнено обича тази жена с цялото си сърце и не би престанал да я обича, ако нямаха деца. Щеше да я обича дори тя да се намразеше. Щеше да я обича и за двамата.

Когато се прибраха вкъщи разсъблече Джесика и я сложи в леглото. Спящото й лице беше бяло като възглавницата.

После отиде в кабинета си и свали всички снимки на Клои.

Когато Меган си тръгна след работа, отвън я пресрещна един млад мъж.

Беше едър, с приятен външен вид и в първия момент тя си помисли, че е от онези изнудвачи, които мамят хората, под претекст, че събират пари за благотворителност. Причакват те на улицата с папките си, уж събират пари за бездомните и играят на струната на вината с добрите си каузи. Тя се опита да го заобиколи, но той бързо й прегради пътя. Тя му хвърли гневния си заповеднически поглед за пациенти, които отказват да вземат предписаните им лекарства.

— Меган?

И в този момент тя се сети кой беше. Мъжът от купона. Бащата на детето й.

— О! Здравей, Кърт.

— Кърк.

— Да, разбира се.

— Радвам се да те видя, Меган. — Приятен акцент. Напомняше й за открити пространства, здравословен живот и Коледа на плажа. — Изглеждаш фантастично!

— Благодаря — усмихна се учтиво тя.

Беше приятен мъж, тя много го харесваше и не съжаляваше за нищо — освен за това, че лекар, който в работата си всекидневно разяснява на непълнолетни майки методите за предпазване от забременяване, не би трябвало да остави планирането на бременността си на съдбата. Само че вече бе твърде късно за каквото и да е било.

— Приятно ми беше, че се срещнахме, Кърк. Но сега наистина много…

— Трябваше да те видя — прекъсна я той и тя най-накрая разбра, че този мъж всъщност я беше чакал да излезе.

На Меган й се зави свят от абсурдната ситуация. Тя вече беше бременна с бебето му, а той се мъчеше да си уреди втора среща.

Тя не го познаваше. Той нея също. И все пак под студеното слънце в „Хакни“, без да е прекалила със сухото вино… Меган с лекота си спомни съвсем ясно как бяха стигнали до леглото върху купчината палта, нахвърляни от гостите. Той беше висок, атлетичен, но в него имаше някаква неподправена невинност. Децата му ще бъдат красиви, помисли си Меган и от неканената мисъл й се доплака.

— Мислех, че се връщаш в Сидни.

— Да. Скоро. Но исках да те видя, преди да замина.

Трябваше да бъде силна. Може би един ден той щеше да има красиви деца, но не от нея.

— В такъв случай защо?

— Ами… защото те харесвам. Беше страхотно, нали?

— Беше хубаво.

— Беше невероятно! — Той се ухили и поклати глава. — Обикновено не правя такива неща.

— Сигурна съм, че приятелката ти го оценява.

Той беше споменал за приятелката си в началото на разговора им, но бързо я забрави, когато започна да улавя сигналите на Меган, че тя — може би — проявява интерес към него. А сега поне имаше приличието да се изчерви. Доста често го правеше за хубавец като него.

— Само исках да се сбогуваме. Нищо повече. И да ти кажа, че се надявам да се видим отново някога.

— На колко си години, Кърк?

— На двайсет и пет.

— Аз съм на двайсет и осем. Лекар съм. Припомни ми с какво се занимаваше?

— Преподавам.

— По кой предмет?

— Подводно гмуркане.

— Да — значи ти си млад инструктор по подводно гмуркане и живееш в Сидни, а аз съм по-възрастна от теб лекарка, която работи в Лондон.

— Не си толкова стара.

— Просто… не виждам какво може да излезе от това. А ти?

Той наведе глава и Меган едва се въздържа да не го прегърне, да опита пак от целувките му и да му признае истината.

— Само исках да те видя. Нищо повече. Подобни неща не са в стила ми. Да се отрежа и да се озова в легло с напълно непозната жена.

— Можеш ли да говориш малко по-високо? Мисля, че една от възрастните дами на спирката отсреща не те чува.

Кърк отпусна русата си глава, разбрал най-сетне, че появяването му тук не беше добра идея.

— Вземи — проговори той и й подаде листче с написан телефонен номер. Международен номер. Много далечен. — Ако някога ти потрябвам. Или ако дойдеш в Австралия…

— Благодаря.

— Както казах… просто те харесвам.

— Да, добре. Аз също те харесвам.

— Е, както се пее в песента — предполагам, че ще се видим в някой друг живот.

— Да — съгласи се тя. — Дотогава, Кърк.

В момента, в който той се скри зад ъгъла, тя започна да къса листчето на малки парченца със замъглени от сълзите очи.

Млад и глупав. На път към приятелката си и красивите им бебета, без да му кажа, без да настоявам да поеме своя дял от товара. Имаше право обаче — беше забавно.

Беше извадил късмет. Тя не искаше семейство с този мъж.

Вече си имаше семейство.