Светът е пълен с чудеса

— Е, точно тук мисля, че грешиш. Така представят абортите — знам ли — като безболезнена медицинска процедура. Истината е съвсем друга. Имаш чувството, че са откъснали от теб нещо жизненоважно. Подлагаме телата си на какво ли не, Меган. Режем ги. Изхвърляме на боклука бебета. Правим го, да. А после сме изненадани, когато не можем да имаме друго по желание.

Меган седна на дивана и прегърна Джесика. Стисна я силно, чак се чу как някаква кост изпука.

— Какво друго ти е оставало, Джес? Не си могла да родиш. Била си още ученичка. Трябва да го разбереш.

— Знам, знам. Само че го правим твърде често. Лягаме под ножа, защото не сме готови, защото моментът не е подходящ или пък мъжът. А после не ни се вярва, че не може да забременеем, когато го искаме наистина.

Меган избърса очи с ръкава на пижамата. После избърса очите на сестра си.

— С Паоло се намирате в труден период. Не е лесно нито за теб, нито за него.

— Исках само да ти кажа, че не става дума само за завист и наранени чувства. Притеснявам се за теб. Притеснявам се за това, което се каниш да сториш. И те обичам.

— Аз също те обичам, Джес. Не се тревожи. Ще имаш дете и когато това стане, ще бъдеш чудесна майка.

— Знаеш ли какво искам най-много? Да бъда отново себе си.

Меган чуваше тези думи всеки ден от болните в кабинета. „Това не съм аз. Искам да бъда отново предишният човек. Къде отиде истинската ми същност? Искам си стария живот.“

— Да — съгласи се Меган. — Аз също.

Джесика остана до късно.

Нямаше за кога да се прибира, а и без това искаше да придружи Меган. Когато Меган беше на дванайсет, беше много малка да бъде до Джесика по време на изпитанието й. Но сега сестрите бяха големи. Сега можеха да бъдат единни. Да си помагат.

Без дори да се налага да го обсъждат, те спаха заедно в едно легло както когато бяха деца.

Меган се сгуши до сестра си, притисната до нея, докато дойде сънят, като че ли по-малката сестра изпитваше потребност да предпази по-голямата от света навън и опасностите, които се таяха в тъмното.

Кат чакаше в клиниката.

Когато Меган влезе с Джесика, миналото я връхлетя. Джесика на шестнайсет години, светът й се разпадаше. „В беда“, както го наричаха тогава. Момчето и приятелите му на ъгъла, подхилвайки се, докато сестрите преминаваха в ръждясалия Фолксфаген на Кат, на път за измислената ски ваканция. Същата чакалня, миришеща на антисептик като в зъболекарски кабинет. Джесика след аборта, която се криеше в общежитието на Кат в продължение на седмица като ранено животно, много по-малка от Кат и приятелите й, разстроена и трепереща, като че ли от нея не бе изтръгнат заченатият живот, а нейният собствен. Твърде млада за подобно преживяване. Прекалено млада.

„Защо се връщаха спомените?“ — рече си Кат. Този път беше различно. Меган беше голяма жена. Лекар — или на път да стане такава. Меган беше спокойна и със сухи очи, когато дойде. Ничия жертва. Жена, не момиче. Жена, която знаеше как да постъпи.

— Мога ли да ви помогна? — попита възрастната дама на рецепцията, но трите сестри не й обърнаха внимание. Меган и Джесика седнаха от двете страни на Кат, толкова близо, че тя чувстваше топлината на телата им.

— Имам една пациентка — каза Меган. — Госпожа Съмър. От онези квартали. „Съни Вю“ — най-лошият от всички. С няколко деца и още едно на път. Щеше да й е трудно да гледа още едно. После пометна. Най-странното беше, че случилото се й се отрази още по-зле.

Да, този път беше по-различно, помисли си Кат, изведнъж разбрала.

Защото този път сестра й щеше да запази бебето.

Глава 7

Всички ние сме чудо на природата, мислеше си Паоло.

Какви са шансовете на живота? На който и да е живот? На живота на всички? Като се замисли човек за всички несметни милиарди сперматозоиди, които попадаха на неплодородна почва, и безбройните яйцеклетки, предопределени да изминат дългото си пътешествие неоплодени, както и обективната невъзможност сперматозоид и яйцеклетка да се срещнат, цяло чудо беше, че изобщо някой се раждаше.

Всеки един от нас е ходещо чудо на два крака.

Той щракна контакта и лампите осветиха автосалона. Четирите коли на витрината блеснаха сред уличните светлини. Две Мазерати „Спайдър“, Ламборджини „Мурчелаго“ и най-хубавата — Ферари „Маранело“.

Паоло се спря за миг, развълнуван от гледката на тази аеродинамична метална красота, италианско производство. После набра кода на алармата.

Открай време заключването беше отговорност на Майкъл. Това се промени след раждането на Клои. Сега се налагаше Майкъл да си тръгва по-рано, а Паоло с радост се нагърбваше с допълнителните ангажименти. Работата отстъпва на второ място, когато имаш дете. Вече не е център на живота ти. Нека Майкъл се прибира у дома по-рано, за да се порадва на красивата си дъщеричка. За първи път през живота си Паоло завиждаше на брат си.

Алармата забръмча и Паоло се отправи към вратата с ключовете в ръка. После спря. Чу някакъв неприсъщ шум за това време. Идваше откъм офиса на Майкъл.