Светът е пълен с чудеса

— Наистина не сте виновна — повтори Меган, този път по-нежно. — Тялото си провежда своите тестове. Понякога открива аномалии в ембриона. Защо се получава така? Честно да ви кажа — не знаем. И тогава спонтанният аборт идва като гръм от ясно небе. Ужасно е, знам. Мисълта за онова, което би могло да бъде. — Двете жени се гледаха. — Искрено съжалявам за загубата ви — произнесе Меган.

Меган наистина съжаляваше. Дори разбираше донякъде ужаса й от перспективата за още едно дете и чувството за безвъзвратна загуба, когато то внезапно й беше отнето. Едно пето дете би било катастрофа. Но загубата му бе трагедия, смърт на член от семейството, за когото дори не й беше позволено да скърби, освен срамните сълзи в лекарски кабинет с размери на килер.

Меган тихо обясни на госпожа Съмър за генетичните и хромозомни аномалии и как — колкото и да ни е трудно да го приемем — те са просто несъвместими с живота.

— С партньора ви трябва да решите искате ли повече деца — каза Меган. — И ако не искате, трябва да започнете да се предпазвате.

— Предпазвам се, докторе. Вината е в него. На… партньора ми де. Не вярва в мерките против забременяване. Рече ми, че е като да влезеш под душа с дъждобран.

— Добре, ще трябва да поговорите с него. Кондомите далеч не са единствената възможност, ако това е имал предвид.

Меган прекрасно знаеше, че точно за кондомите става дума. Ала от време на време изпитваше нужда да се държи от висотата на компетентността си, да изтъкне авторитета си и да запази дистанция от човешките неволи, които я засипваха.

— Ами противозачатъчните?

— Издух се като плондер. Надебелях. Получих тромбоза. Тромби. Наложи се да ги спра.

— Прекъсване на акта?

— Да го извади?

— Именно.

— О, не става! Не го познавате. Опитах се, докторе. Опитах всички начини за предпазване. Как му викахте на това? Следене на овацията?

— На овулацията, да.

— Пробвах го, когато лекарят ми каза, че пълнея от хапчетата. Проблемът е… когато съм заспала. Той просто си взема своето.

— Взема си своето?

— Покатерва се върху ми и готово. После захърква в момента, в който свърши. И дума не може да става за кондом. Не бих се опитвала. Честно, не става.

Там навън имаше цял един различен свят. Ширналите се комплекси около кабинета. Там все още наричаха бременните трудни, плодът все още беше наричан самун в пещта и мъжете си вземаха своето, когато някоя женица се строполеше полумъртва от умора в края на изтощителния ден.

— Тогава му кажете, че не може да си взема своето. Това е възмутително! Ще поговоря с него, ако искате.

— Много сте мила, наистина — каза жената и я притисна във влажната си мечешка прегръдка. Меган внимателно я отдалечи и й заразправя за предимствата на вътрематочната спирала.

Жената я харесваше. Тя беше най-младият лекар в практиката, течеше последната година от професионалното й обучение, а едва от месец беше на стаж като джипи, и все пак с лекота беше завоювала мястото си на най-предпочитан личен лекар.

Последните седем години беше се готвила за тази професия — шест от тях в медицинския, а последната година като домашен лекар в две лондонски болници. А сега, в медицинската практика, където другите трима лекари бяха мъже, можеше най-накрая да се отличи.

Когато жените идваха с оплаквания за менструални болки, от които им идваше да се хвърлят под влака, Меган не им казваше да вземат болкоуспокоително и да се стегнат. Когато младите майки идваха и споделяха, че се чувстват депресирани и всяка вечер плачат, докато заспят от изтощение, тя не им обясняваше, че следродилната депресия е нещо естествено. Когато изследването на хромозомите покажеше голяма вероятност за синдрома на Даун, Меган обсъждаше с тях всички възможности с ясното съзнание, че това е едно най-трудните решения за всяка жена.

Когато госпожа Съмър си отиде, доктор Лоуфорд провря главата си през открехнатата врата. В ограниченото пространство на стаичката Меган долови миризмата му — цигари, сирене и питка с туршия. Той оголи зъби в подобие на чаровна усмивка, както си въобразяваше.

— Най-после сама — каза.

Лоуфорд беше обучаващият лекар на Меган — старшият лекар трябваше да й бъде наставник, учител и ментор през годината, преди тя да придобие пълна правоспособност. Някои младши стажанти боготворяха наставниците си по време на стажа за джипи, но само след месец под негово ръководство на Меган й стана ясно, че доктор Лоуфорд е цинично тиранично копеле, което я мрази и в червата.

— Тик-так, доктор Джуъл. Последният ви пациент се задържа цели трийсет минути.

— Нима?

— Трийсет минути, доктор Джуъл. — Почукване по часовника. — Прегледът не трябва да ви отнема повече от седем минути.

Тя го погледна с инатливо изражение. Детството с две по-големи сестри я беше калило да отстоява мнението си.

— Пациентката току-що беше направила спонтанен аборт. Освен това не работим в „Макдоналдс“.

— Съвсем вярно — засмя се доктор Лоуфорд. — Добрият стар Роналд Макдоналд може да си позволи разточителството да отдели повече време на клиентите си от нас. Хайде, елате да ви покажа нещо.

Меган го последва в претъпканата чакалня.