Светът е пълен с чудеса

Наоколо седяха пациенти с различна степен на страдание и влошено здраве. Една закръглена жена с многобройни татуировки по голите й бели ръце крещеше на служителката на регистратурата. Чуваше се суха кашлица, плачеха деца, някои гневно въздишаха на ръба на търпението си. Меган разпозна част от физиономиите, дори откри, че може да свърже някои от лицата със заболяванията им. Той е с цистит. Тя е с високо кръвно налягане. Момиченцето има астма — като много други деца, които дишат въздуха на този град. Мили Боже, колко от тези хора чакат за преглед при мен?

— Май ви се очертава доста натоварена сутрин, а? — подметна доктор Лоуфорд, с което отговори на въпроса й. — Половината от тези пациенти вас чакат. — Меган го последва смирено обратно в кабинета си.

— Намираме се в „Хакни“, а не на Харли Стрийт — допълни той. — Седем минути на пациент, ясно? И няма значение дали са пипнали бубонна чума, или са се изгорили. Седем минути, вътре и вън. Докато Бог не ни даде четирийсет и осем часово денонощие, или не си намерим работа в частния сектор, това е единственият начин.

— Разбира се.

Лоуфорд я погледна ядосано и си излезе.

Меган беше работила, без да жали сили, за да получи тази стаичка, но сега се питаше дали щеше да изкара тази последна година с Лоуфорд, който следеше всяка нейна стъпка. Беше чувала, че практиките вземат младши стажанти по една-единствена причина — получаваха безплатен лекар. Ала никой от старите шарлатани, колкото и да е стиснат или циничен, не искаше наперен стажант, който да му вгорчи живота още повече. Меган чувстваше, че Лоуфорд само чака тя да направи нещо глупаво, за да ограничи загубите си и да се отърве от нея.

Иронията се състоеше в това, че Меган вече бе сторила нещо глупаво. Нещо толкова глупаво, че направо не беше за вярване.

Сутринта по време на обичайната й среща на закуска с Лоуфорд — Меган беше задължена да се вижда с него два пъти седмично, за да обсъждат напредъка й или липсата на такъв — тя припряно се извини и изтича в тоалетната, миришеща на лимон от дезинфектанта, където повърна бадемовия си кроасан и кафето.

Чак по пътя към тесния си апартамент, с натежали крака и болки в гърба, Меган наистина повярва, че е извършила глупост.

Знаеше, че е невъзможно, знаеше, че е твърде скоро. Но усещането беше съвсем истинско.

Ритането в корема й.

Глава 2

— О, скъпа, твърде млада си да имаш бебе! — възкликна майката на Меган. — Освен това аз със сигурност съм твърде млада, за да бъда баба.

Меган пресметна, че майка й трябва да беше навършила шейсет и две, макар че през последните шест години и нещо навсякъде се представяше за около петдесетгодишна.

В кабинетите Меган често виждаше баби от Съни Вю Истейт, които бяха на възрастта на Кат и дори на възрастта на Джесика. Трийсет и няколко годишни „маминки“, започнали да раждат на възраст, която майката природа — за разлика от градската средна класа — бе определила като детеродна. Ала беше вярно — Оливия не отговаряше на общоприетата представа за баба. И Меган си помисли: „От къде на къде?“ Тя така и не можа да усети смисъла на майчинството.

Хората продължаваха да се обръщат след Оливия Джуъл. Не заради скромната слава, на която се бе радвала някога — тя се беше изпарила преди повече от двайсет години, — а заради външния й вид. Гъстите черни къдрици, тенът на Снежанка, тези големи сини очи. Също като Елизабет Тейлър, ако се беше преборила с килограмите, или Джоан Колинс, ако не беше стигнала до Холивуд. Застаряваща английска роза, леко повяхнала, което си беше така, но все още притежаваща известен блясък.

— Те стават господари на живота ти — каза Оливия, макар че тонът й омекна, докато се вглеждаше в дъщеря си. — Скъпа! Не искаш някой да се превърне в господар на живота ти, нали?

Когато родителите им се запознали в Кралската театрална академия, Оливия била изгодната партия. Джак бил висок и красив представителен млад актьор с военна стойка след двете години служба в Кралските въздушни сили и работел като модел предимно в реклами на цигари — младият Джак изглеждаше добре на снимка с яке, захапал цигара със самодоволна усмивка.

Оливия обаче притежаваше деликатна порцеланова красота (също като другата Оливия — Де Хавиланд, което всъщност беше пречка в онези години на следвоенна суровост, когато изведнъж на мода дойдоха едрогърдите блондинки).

Оливия печелеше възхищението на преподавателите и колегите си от Академията, а по-късно и на критиците, които я аплодираха в ролята й на сприхавата и властна Корделия. Всички предричаха изобилие от ангажименти за Джак, но Оливия беше предопределена за звездна кариера. Измамната съдба обаче, която винаги намираше начин да се надсмее над хората, беше предначертала друго.