Светът е пълен с чудеса

След няколко години на епизодични роли в носталгични британски продукции за Втората световна война — на пушещ лула капитан в плетен пуловер, който загива геройски с екипажа си, или на военнопленник с възлести колена, застрелян в тила от нацист при опит за бягство, или на ранен в крака командир на ескадрила, който тревожно оглеждаше въздушното пространство над Кент — Джак Джуъл най-накрая попадна на ролята на живота си.

В продължение на почти двайсет години той игра ролята на овдовял баща в сериал на Би Би Си на риболовна тематика — „Цялата риба в морето“. Игра я толкова дълго, че Меган почти нямаше спомен за баща си, докато растеше, защото той беше зает да играе ролята на грижовен баща на екранните си деца. Когато те навлязоха в пубертета, добродушното и будно лице на Джак Джуъл се бе превърнало в една от тачените икони на нацията, докато големите роли на Оливия така и не се появиха.

— Татко ще се зарадва — каза нарочно Меган, за да я провокира. — Татко ще е щастлив да стане дядо.

Оливия погледна дъщеря си.

— Нали не си му казала?

— Разбира се, че не съм. Но той ще се зарадва, сигурна съм.

Оливия Джуъл се засмя.

— Защото е едно голямо мекушаво копеле. И защото не го е грижа как бебето ще се отрази на живота ти. Да не говорим за хубавото ти тяло, скъпа.

Двете седяха в едно кафе в Риджънт Парк, заобиколено от бели къщи — най-красивите къщи в Лондон, помисли си Меган, като създадени от сладолед. Това бе една от редовните им срещи — пиеха чай и наблюдаваха как черните лебеди се плъзгат по езерото, а наоколо миришеше на току-що окосена трева и характерната миризма от близката зоологическа градина.

Само Меган се виждаше редовно с майка им. Контактите с Джесика бяха непостоянни — Джеси беше твърде лесно ранима, за да поддържа връзка със себичен човек като Оливия, а Кат от години не говореше с майка им.

С Оливия трябва да се постараеш, винаги си мислеше Меган. Сестрите й не го разбираха. Майка им не беше толкова лоша, ако човек положеше необходимото усилие.

— В началото на шестдесетте имаше един приятен дребен малтиец близо до Бруър Стрийт, който помагаше на изпаднали в беда момичета. — Меган винаги се изненадваше леко, когато чуеше гласа на майка си. Имаше целенасочено отработен и шлифован акцент, който винаги навяваше мисъл за облечени във фракове мъже, които четат новините.

— Господи, как му беше проклетото име?

— Няма значение, ще се оправя — заяви Меган и побутна салфетката към средата на масата. Оливия сложи длани върху ръцете на дъщеря си и нежно ги поглади, сякаш искаше да ги стопли.

— Знаеш, че съм насреща, скъпа.

— Благодаря ти — кимна Меган.

— Тялото на една жена никога не е същото, след като роди. Докато бях млада, имах тяло като твоето. Не хубавичко като на Джесика. Или кльощаво като на Кат. По-скоро като твоето. Женствени форми. — Оливия хвърли бърз поглед към дъщеря си. — Е, може би не толкова закръглено.

— Много ти благодаря.

— Знаеш ли, че веднъж Брандо се опита да ме свали?

— Мисля, че си го споменавала. Около десет хиляди пъти.

— Скъпият Лари Оливие се възхищаваше на моята Корделия. Роклята, с която бях на премиерата на „Давай, Джинджър“ предизвика сензация. Аз бях Лиз Хърли за времето си.

— Тогава татко е бил Хю Грант.

— По-скоро Хюи Грийн2. Какъв човек! Аз мечтаех за Бевърли Хилс, а той ми предложи Мъсуел Хил.

Странно, помисли си Меган. Та нали точно майка им ги бе напуснала! Майка им заживя незаконно с второразреден актьор в апартамент под наем. Майка им остави отглеждането на децата си на баща им, на върволица от детегледачки и на Кат. И въпреки всичко се изживяваше като онеправдана! Навярно никога нямаше да може да прости на баща им, че е по-известен отколкото тя някога щеше да бъде.

Кариерата й беше типично английска. Ако трябва да се даде определение на трудовата характеристика на Оливия Джуъл, „готина мацка“ би било най-точното описание. През петдесетте бе преминала с писъци през пет-шест филма на ужасите — вързана по нощница в трансилванска тъмница, а лудият доктор се промъква към нея, за да я подложи на зловещите си експерименти. После, когато времената и акцентите се промениха и публиката искаше актриси с работническо и по-северняшко излъчване (реалистичните драми), или екзотични и чуждоземски (Джеймс Бонд, заобиколен с антураж по оскъдни бикини), се прехвърли към провинциалните театри, без да подбира — само да я поканеха.

Макар и само на двайсет и две в началото на шейсетте, Оливия сякаш принадлежеше към друга епоха. Тя обаче се правеше, че годините в посредствени театри, годините на бездействие никога не ги е имало. В разговори, а вероятно и в изкривеното си съзнание, си се представяше такава, каквато преподавателите й в Академията и Кенет Тайнън3 бяха предричали, че ще бъде.