Светът е пълен с чудеса

— Довиждане, господин Кърк.

Меган отиде до масата и грабна една кутия с плодов сок.

— А това какво е?

— Ябълков сок — отговори Лъвли, начумерена и възмутена. Тя нежно избърса лицето на Попи и внимателно я вдигна от високото столче.

— Лъвли — започна Меган, — в този сок има захар. Захар! Попи пие сок без захар. Мислех, че сме се разбрали…

Те я гледаха. Дъщеря й и бавачката й. Вкопчени една в друга, втренчени в Меган с едно и също изражение.

Погледите им казваха: да, всичко това е много добре, оплакванията заради сока със захар, небеленото грозде и останалото. Само че ти не си тук по цял ден.

Нали, мамо?

— Смъкнете малко долнището — нареди Меган и си сложи гумените ръкавици.

Жената чевръсто смъкна долната част на банския си. Едното полукълбо на дупето й приличаше на бодливо прасе албинос — розово, кръгло и покрито с безброй черни бодли.

— Май сте седнали на морски таралеж — каза Меган. — Можете да се обуете. Ще ви предпиша нещо за болката.

Меган започна да си събира нещата, хвърляйки по един поглед към ярките платна на сърфистите. Една лодка за гмуркане се насочваше към хотела, червеното й знаме с диагонални черти се вееше от бриза. Дали Кърк беше на борда й?

— Само това ли? — попита жената.

Беше на трийсет и четири-пет, почерняла, с поддържано тяло, скъпи руси кичури в косата, без съмнение влиятелна персона в Лондон. Свикнала да получава всичко, което поиска. В Барбадос имаше много като нея.

— Болкоуспокояващите са най-доброто за вас — обясни Меган. — При бодлите на морския таралеж най-добре е да ги оставите сами да изскочат. Опитите да ги извадите повече ще ви навредят.

Жената се изпъчи. Несъмнено сигурно беше доста внушителна на някоя важна конференция. Сега с бодлите от морски таралеж в задника част от авторитета й някак се бе изгубил.

— Моля, не се обиждайте, но имате ли подходящата квалификация? — попита тя. — Или сте нещо като… не знам… медицинската сестра на хотела?

Меган се усмихна.

— Аз съм дипломиран лекар. Но ако не сте доволна от диагнозата ми, няма проблем да вземете такси и да отидете в спешното отделение на „Куин Елизабет“ в Бриджтаун.

Жената изглеждаше ужасена.

— В местната болница?!

— Много са добри в „Куин Елизабет“. Нека ви прегледат. Да чуете още едно мнение.

През прозореца видя как лодката за гмуркане спря близо до брега. Хора, облечени в неопренови костюми, се катереха или скачаха в плитката вода. Кърк беше сред тях. Хубаво. Можеха да обядват заедно. Меган се усмихна любезно на жената.

— Приятна почивка. Надявам се скоро да се почувствате по-добре.

Центърът по гмуркане беше на другия край на хотелския плаж. Меган мина през пищното фоайе, отвърна на поздравите на хотелския персонал и слезе на плажа. Морският бриз галеше лицето й и тя си пое дълбоко въздух. Това беше по-добър живот.

Но когато приближи центъра, видя Кърк да седи на плажа с едно момиче, облечено в неопрен.

Приличаше на една от онези шведки, които идваха на острова — освободена, независима и по-млада. Много по-млада, отколкото Меган си спомняше да е била някога. Кърк протегна ръка и отмахна мокър кичур коса от лицето на момичето. Дъхът на Меган спря. Преди да я забележат, тя се обърна и се върна.

После отиде с колата до източния бряг, паркира малката си витара на хълма над Батшеба и прекара следващите няколко часа в наблюдение как Атлантическият океан се разбива по скалните формирования.

Още не можеше да се прибере вкъщи.

Не беше настъпил моментът да освободи бавачката.

Полетът от Пекин до Лондон трае десет часа.

Момичето от „Бритиш Еъруейс“ на гишето сигурно беше харесало малката Уей, която от сладко бебе неусетно се превръщаше в чаровно детенце, защото тримата изведнъж се оказаха в салона за бизнескласа в самолета.

Джесика си бе представяла как гушка детето и отпива шампанско по пътя към дома. Само че се оказа все едно да пътуваш с дива маймунка.

При излитането малката Уей започна да пищи, когато я закопчаха с колана за скута на Джесика. Тя зави от гняв, когато не й позволиха да отиде до пилотската кабина. Три месеца след първата им среща беше добила опит в ходенето и с удоволствие го упражняваше при всяка възможност.

И макар че Паоло я люля, гушка и й обясни, че всичко ще е наред, тя си изплака очите през безкрайните часове над черните монголски планини, където времето вървеше назад и денят сякаш никога нямаше да свърши.

— Боже Господи! — промърмори един дебел бизнесмен, който беше изпил прекалено много чаши от безплатното шампанско.

Паоло, който държеше малката Уей, се обърна към него с побеляло от гняв лице.

— Сигурно ви е известно, че на бебетата е позволено да плачат. Съжалявам, че ви създаваме неудобство, наистина съжалявам, но на бебетата е позволено да плачат. И ако искате да кажете нещо за дъщеря ми — кажете го на мен. Не говорете за нея под носа си. Кажете го в лицето ми или си замълчете. Ясно ли е?

Уплашеният бизнесмен се скри зад своя Джон Гришам. Паоло се обърна, целият разтреперан, докато люлееше малката Уей.

Джесика не го беше виждала толкова ядосан. Съпругът й беше нежен, тих мъж — това бе една причините да се влюби в него.