Светът е пълен с чудеса

Списанието беше пълно с млади хора, облечени по последния писък на модата, или с по-стари, които вървяха в крак с модата от двайсет години и повече. Младежите бяха униформено бледи, като че ли хиляди нощни клубове бяха избелили кожата им, докато по-старите бяха странно потъмнели, почти с оранжев оттенък — цветът на кожата им явно беше изкуствено потъмнен, докато цветът на косите им явно беше химично изсветлен.

Обаче всички имаха недохранен и ултрамодерен вид и огледаха с любопитство Кат, докато минаваше с патешка походка покрай бюрата им, в осмия месец, с двайсет килограма по-тежка от нормалното си тегло, притеснена заради новата си походка — това странно клатене вляво и вдясно, от което се чувстваше като огромен подут рак. Тя се стовари задъхана в стола срещу главния редактор.

Всички списания и книги за бременни представяха променящото се тяло като величествено и земно преживяване — в статии със заглавия като „Ти си бременна!“, „40 удивителни седмици!“ и „Честито! Успяхте, да надуете корема!“, където безброй пъти се споменаваха „вашите нови секси извивки“. За първи път в живота си тя се чувстваше безлична. Подпухнала, раздута, не се чувстваше удобно в кожата си. Мислеше, че привлича вниманието като кит в център по отслабване.

През нощта уголемените й гърди я караха да се чувства, сякаш дели леглото с двама дебели непознати, които не можеха да стоят мирно. Имаше само една утеха, задето се превръщаше в жената слон, и това беше лекото ритане, което като че ли винаги започваше веднага щом полегнеше да си почине.

— Прегледах папката с изрезките от статиите ви — каза главният редактор. Почти момче в ретро „Адидас“, твърде готин, за да се усмихва.

— С удоволствие бих вършила и друга работа — рече Кат и поглади корема си инстинктивно. — Не е задължително да са рецензии за ресторанти. Знам, че вече си имате критик в тази област.

— Травис? Харесва ли ви Травис?

— О, Травис е страхотен. Много го харесвам. Проявява такава… нетърпимост. Как само успява да изглежда напълно отвратен от всичко!

— Да, добър е. — Той почеса замислено козята си брадичка. — Бих искал да ви предложа нещо, но в момента е малко неудобно.

— Че защо?

Най-накрая усмивка. Като на анорексична акула.

— Как да се изразя? Защото не мога да възложа работа на човек, който може да роди през следващия половин час. Вижте, аз самият имам деца. Две момчета, на три и на една годинка.

Бре! Кой би си помислил? Понякога й се струваше, че тя е единственият човек на земята, който чака дете.

— Много скоро ще бъдете твърде заета, за да скалъпите хиляда думи за някоя долнопробна дупка. Не го ли знаете?

— Само че аз имам нужда от работа. Не мога да работя в ресторанти, защото приключват късно през…

Спря се. Той не беше лош човек. Стана й симпатичен, когато разбра, че има деца. Но всичко в измъченото му притеснено изражение говореше само едно.

Това не е мой проблем, госпожо.

Кат имаше усещането, като че работещият свят изведнъж преминаваше покрай нея. Почувства се стара, макар че в този офис имаше далеч по-стари от нея — всички онези четирийсетгодишни роби на модата, ветерани от Ибиса и закоравели от шумни веселби и екстази глави — някак си изглеждаха по-млади от Кат с техните голи пъпове, необременен живот и изкуствено изсветлени коси.

Кат стана да си ходи и отново погали корема си. Нагоре-надолу, нагоре.

Това почти недоловимо движение, с което казваше: „Не се тревожи, не се тревожи, не се тревожи, бебе.“

Попи седеше на високото столче и ядеше бебешко кисело мляко с пръсти. Малка пластмасова чиния с грозде я чакаше по-настрани на масата, на такова разстояние, че да не може да я достигне — награда, че си е изяла закуската или поне успешно я е размазала по лицето си.

Бавачката, едра жена от Ямайка на име Лъвли, се закикоти одобрително, когато Попи насочи още едно юмруче с кашата някъде в посока на устата си.

Отначало Лъвли й се стори бавачката мечта. Тя приемаше гледането на Попи като нещо повече от работа — изглеждаше искрено влюбена в детето. Меган се трогна, когато видя, че Лъвли беше поставила снимка на Попи в малката стая за гости, в която спеше през седмицата, преди да се прибере в петък вечер при многобройната си челяд в Скотланд Дистрикт. Лъвли беше съвършена. Имаше само един мъничък проблем.

На Меган й се искаше Лъвли да може да запомни коя от тях е майката на Попи.

Проследи как Лъвли пъхва зърно грозде в устата на Попи.

— Лъвли?

— Да, г’спожо?

— Спомняш ли си какво се разбрахме за гроздето?

Мълчание. Попи гледаше майка си, докато дъвчеше гроздето.

— Разбрахме се, че гроздето трябва да се бели.

— В кожата има много полезни неща.

— Да, но тя е още много малка.

— На една година.

— Обаче се роди преждевременно — изрече Меган, вече разтреперана. — Много пъти сме говорили за това, помниш ли? При недоносените бебета не се брои от датата на раждане, а от датата, на която е трябвало да се родят.

Кърк влезе в кухнята, заметнал на рамо голяма торба с леководолазна екипировка. Целуна дъщеря си по главичката.

— Ще правим нощно гмуркане при Санди Крак. Лягай си, не ме чакай. Довиждане, Лъвли.