Светът е пълен с чудеса

— Нищо. Ти вземаш решенията. Но слушай, Майкъл. Всички мои кредитни карти са извън лимит. Отседнали сме в Пекин, а там животът не е по-евтин от Лондон, нито от Хонконг. Само още няколко седмици и се връщаме с Джесика и детето. Сигурен ли си, че ще справиш дотогава?

Майкъл отново напълни чашата си.

— Няма проблем. Какво друго може да се случи?

Глава 24

В бретона на малката Уей се бе закачило парченце от корнфлейкс.

Само Паоло беше там, за да го види. Джесика прекарваше поредния ден на опашката в британското посолство. Всеки ден ходеше дотам, вземаше си номерче само за да й кажат няколко часа по-късно, че все още няма новини. Молбата за паспорт на малката Уей още не беше обработена.

Така че в скромната им стая в пекинския „Шератон“ само Паоло видя мокрото парченце от зърнена закуска, увиснало върху косата, която никога не е била подстригвана, и нещо в гледката на това парченце, увиснало над невинното съвършенство на това лице, докосна сърцето му и събуди чувства, които дори не можеше да назове.

Това беше само един миг в живота на дъщеря му, който един ден ще бъде загубен завинаги, но не преди последния му час на тази земя. Винаги щеше да си спомня за парченцето от корнфлейкс върху бретона малката Уей.

Паоло знаеше, че се превръща в друг човек сега, когато всичко в това дете — особено парченцето в рехавото й бретонче — го караше да се замисли за преходността на живота и мимолетната му красота. Паоло се превръщаше в баща и сърцето му вече не му принадлежеше.

Сега тя беше тяхна дъщеря. Имаха документи на два езика за доказателство. В Пекин ги задържаха само опашките, бюрократите и безкрайните часове в британското посолство. Така че малкото им семейство засега беше с вързани ръце, изморено от кръстосване на площад „Тянанмън“. Стояха си в хотелската стая, където климатикът тихо бръмчеше.

Малката Уей започна да се върти неспокойно на високото столче и заплака от недоволство. Шепнейки успокоително, Паоло сръчно й забърса лицето, извади от устата й залъгалката „Хелоу, Кити“ и я вдигна от столчето.

— Време е за сън, красавице.

Хвана бебето с една ръка и отиде до прозореца — трийсет етажа по-надолу гъмжащите от движение кръгообразни улици на Пекин бяха огласяни от клаксони и тромби в сумрачната светлина — и той дръпна завесите.

Нежно я сложи да легне на подложката за преобличане, провери й пелената, подуши въздуха и я докосна, за да провери дали не е мокра. Когато със задоволство установи, че не е направила нищо, той я сложи в креватчето и застана от Джесината страна на леглото. После отиде до CD плейъра, който стоеше под огромния телевизор с плосък екран, и сложи единствения диск на малката Уей.

Бяха го купили от универсалния магазин на Улицата на вечния мир. Колекция от стари детски песнички, които изглеждаха непроменени от детството на Паоло. Сякаш идваха от друг век. Дори на Паоло текстовете за големи тлъсти кокошки, отглеждане на свине, господари и господарки и омагьосани принцове-жаби му се струваха праисторически. Не можеше да си представи какво говореха на малката Уей. Но веднага щом чу началото на първата, тя се умири и заспа.

Боби Шафтоу се сдоби със рожба.

Люлее я на ръце.

„На колянце или на ръце,

Боби Шафтоу обича ме.“

Паоло лежеше на леглото със затворени очи. Откъде идваха тези странни рими? Дали не бяха викториански? Когато стана ясно, че малката Уей много харесва песничките на този диск, Паоло беше проверил от вътрешната страна на кутийката кой е написал песните и кой ги изпълнява. Но отвътре нямаше информация, сякаш песничките просто си съществуваха и щяха винаги да си съществуват, поколение след поколение.

Паоло се унесе в сън, чудейки се дали децата на малката Уей също щяха да слушат тези думи и тонове, които я успокояваха в шератонското креватче в Пекин. Следващото нещо, което помнеше, беше как Джесика влетя шумно в стаята с викове и смях, като размахваше червения британски паспорт, а в него имаше снимка на дете, което приличаше на румен Буда, дебелобузо, с лице на покерджия и доста спокоен поглед към света.

Суматохата събуди бебето и Джесика я гушна и покри лицето й с целувки, докато Паоло търкаше очи, за да се разсъни, и се опитваше да си спомни какво искаше да покаже на жена си. После изведнъж се сети. Но когато погледна, парченцето корнфлейкс от бретона на дъщеря му го нямаше, бе изчезнало завинаги и в сравнение с историческата новина на Джесика му се стори глупаво да се опита да обясни чувствата, които беше събудило у него.

Затова само гледаше как съпругата му държи дъщеря му и се усмихваше, докато Джесика се смееше и показваше на бебето паспорта и четеше името й за пореден път. Уей Джуъл Барези. Много от осиновителите даваха на бебетата си западни имена, но Джесика винаги беше казвала, че това не е необходимо. Тя вече си имаше красиво име.

Всички тези нации, култури и истории, за да се създаде това момиченце, помисли си Паоло и почувства как се пръска от гордост.

Моята дъщеря, бъдещето.

Тук нямаше място за дебели хора.