Светът е пълен с чудеса

Предполагаемите инсулти, вероятните сърдечни инфаркти и другите спешни случаи бяха транспортирани директно в отличната болница „Куин Елизабет“ в Бриджтаун. За нейно голямо разочарование нямаше тропически болести, които да лекува — Барбадос се бе отървал от тях много отдавна. Така че медицината, която Меган практикуваше в новия си живот, беше учудващо лека в сравнение с досегашния опит.

В „Хакни“ се бе грижила за пристрастени към хероина, наръгани с нож, алкохолици, хронично затлъстели и всички онези жители на „Съни Вю“, които пушеха до смърт. Тук беше много по-вероятно да я повикат да се погрижи за цицина на главата на някой турист, пострадал от паднал кокосов орех.

Като че ли никой не пострадваше сериозно и никой не умираше, а ваканцията никога не свършваше.

Почувства как Кърк се размърда до нея и се направи на заспала, докато той се претърколи и простена в тъмното — за всеки случай, ако той поискаше да правят секс, а тя нямаше време да измисли извинение. Така и не можаха да възродят страстта от първата нощ.

Ала той не се събуди, не понечи да я прегърне, така че Меган продължи да лежи в тропическата нощ, заслушана в поривите на вятъра и свистенето около Батшеба, на другия край на рая.

Кат се качи на асансьора към апартамента на майка си.

Дори четвърт век по-късно, все още част от нея завинаги си оставаше онова будно единайсетгодишно момиче, само крака, ръце и очи, което наблюдаваше как майка му се гримира, усмихва се на отражението си в огледалото, а нейният единайсетгодишен свят е на път да се разпадне.

„Ти си моето голямо момиче, Кат. Джеси също е голяма, но тя е плашлива, а Меган е още бебе. Но ти си моето голямо, голямо момиче и аз съм сигурна, че ще проявиш смелост, нали?“

Кат беше кимнала неуверено, а после дойде таксито с мъжа на задната седалка, който чакаше да отведе майка й завинаги.

В следващите години, когато Кат и сестрите й страдаха от хиляди рани заради липсата на майка, тя наистина се опита — опита се с всички сили да бъде смела. Когато вратата на асансьора се отвори на етажа на майка й — тя все още се опитваше.

Страхуваше се, че майка й винаги ще има властта да я наранява и тя никога няма да бъде достатъчно смела.

Кат позвъни и лицето на Оливия се появи пред нея.

— Носиш ли го?

Кат кимна.

— Нося го.

Влязоха в апартамента. Изглеждаше по-малък, отколкото го помнеше от онзи далечен ден, когато се опита да дойде да живее със сестрите си при майка им, но беше безупречен както тогава, недокоснат от мръсни детски ръчички. Имаше снимки на майка й, млада и красива, в усмихнатата компания на хора, всичките по-известни от нея. Някога тези снимки й изглеждаха непоносимо бляскави, а сега й изглеждаха по-скоро жалки, почти трогателни.

Тези второразредни комедийни актьори, сантиментални мъжаги от телевизията — толкова много, всички онези печени ченгета, непокорни частни детективи и прототипи на Джеймс Бонд — и залязващите старлетки, повечето отдавна забравени. Това ли беше най-доброто, на което майка й е била способна? Заради това ли се отказа от децата си? Заради някакъв второразреден хубавец от задната седалка на таксито и краткотрайна слава? И все пак дори Кат се засегна, когато не видя нито една снимка на себе си и сестрите си. Ядоса се на себе си и си рече: „Защо изобщо ми пука?“

От съседната стая се разнасяше шум от някаква домакинска работа. Черното лице на прислужницата се показа на прага, после изчезна.

— Бременна си — изрече майка й и запали цигара.

— Точно така — отвърна Кат. — Както и да е, запали си.

— Познавам ли бащата?

— Бащата е извън играта.

— Боже, Боже! Заряза те, а?

От две минути съм в стаята, помисли си Кат, а вече се хванахме гуша за гуша. Трябва да се издигна над това.

— Не му позволих да се задържи толкова, че да го направи. — Майка й повдигна вежди. Дали тази обиграна реакция всъщност значеше нещо? — Помниш ли какво ми каза веднъж? — попита Кат. — „Родителите съсипват първата половина на живота ти, а децата — втората.“

— Така ли съм казала? — изкикоти се Оливия, явно доволна от себе си. — Е, вярно е.

— Хубаво, ами твоите партньори? Струва ми се, че са ти съсипали живота повече от всеки друг. Обаче само ако го допуснеш. Ако им позволиш.

Майка й прихна отново.

— Да не си от онези бандити на сперма, за които все пишат по вестниците?

— Бандити на сперма?

— Една от онези жени, които използват мъжа само докато надуят корема.

— Да, точно такава съм аз. Бандит на сперма. Ето. Каквото поръча.

Кат отвори чантата си, извади пакет цигари и го подаде на майка си. Оливия затвори открехнатата врата, през която се мяркаше лицето на чистачката, после разгледа съдържанието на пакета — нещо, увито в сребристо фолио.

Тя хвърли поглед към затворената врата и разви фолиото, откривайки голяма буца хашиш.

Мрачно се усмихна на Кат.

— Сигурно ти е било трудно.

Кат поклати глава.

— От петнайсет години си имам работа с кухненски персонал. Някои от тях са доста дива команда. Не беше толкова трудно.

— Нямах предвид купуването на наркотици, скъпа. Имах предвид идването ти тук.