Светът е пълен с чудеса

Не точно тишина, понеже общата спалня в дома беше огромна, с креватчета, залепени едно до друго от двете страни, във всяко имаше бебе или прохождащо дете, а влажният въздух се огласяше от напевното бъбрене на малките дечица, които си говореха сами. Но нямаше сълзи.

— Защо не плачат? — попита тя.

— Може би са щастливи бебета — предположи Саймън.

Не, не беше това.

— Какво е това място? — попита Паоло. — Това е някакъв дом. Сиропиталище.

Отначало тя се боеше да влезе. Страхуваше се от това, което можеше да завари. Занемареност, жестокост и мръсотия. Като прасетата, нахвърляни едно върху друго в телената си клетка, без никой да ги поглежда. Но се оказа различно.

Докато вървяха бавно през спалното помещение, тя видя, че тези деца бяха чисти и хранени. Те наблюдаваха Джесика и Паоло слисано, но не се страхуваха и не бяха наплашени. Личеше си, че с тях се отнасят с любов и доброта.

Но бяха толкова много, че някак усещаха, че няма смисъл да плачат. Сълзите им не бяха като на децата навън, нито като сълзите на Клои или Попи. Техните сълзи не бяха краят на света за една майка или баща и никой не би им обърнал внимание.

Защото бяха толкова много.

— Четири милиона момиченца — обясни Саймън. — Четири милиона момиченца като тези в цял Китай.

— Това само момичета ли са? Всички тези деца са момичета?!

Той кимна.

— Заради политиката за едно дете. Хората имат само един син или дъщеря. Много от тях предпочитат син. Особено в провинцията. Прости хора. Необразовани.

Четири милиона изоставени момиченца заради политиката за едно дете.

И все пак навсякъде, от площад „Тянанмън“ до „Макдоналдс“ в Пекин, бяха видели другата страна на тази политика — поколение от затлъстели разглезени деца, най-едрите глезльовци в Азия, малките императори на Китай. Сега, като се замислеше, Джесика се сещаше, че малките императори май бяха все момчета.

Една сестра си приближи към тях от другия край на коридора.

— Искате бебе?

— О, благодаря, само гледаме — отвърна Паоло. — Джесика? Ще закъснеем за самолета.

— Сега е много трудно да се вземе бебе — продължи сестрата, без да обръща внимание на думите му. — Много западняци идват. Мислят лесно. О, отиди в Китай, вземи си лесно бебе. Но не лесно. Много документи. Трябва добра агенция. Да се обади на международна детска програма.

Саймън прочисти гърлото си.

— Аз имам — каза.

Джесика и Паоло се втренчиха в него.

— Имаш агенция за осиновяване? — попита Джесика.

— Познавам. Мога представя.

— Срещу тлъст хонорар, мога да се обзаложа.

Саймън разпери ръце.

— Всички трябва да ядат.

— Джесика, не виждаш ли, че сме измамени? Не бих възразил, ако беше фалшива ваза от периода на династията Мин или кехлибарен дракон за над камината. Но не дете, Джес. Не и това.

Той посочи безпомощно към безкрайната редица от креватчета. Креватчетата бяха от едно време, тежки. Бебетата бяха повити стегнато като малки египетски мумии, с ръце опънати покрай тялото, а прохождащите деца имаха цепки на задната част на панталонките, където голите им задничета се подаваха, което ги улесняваше при ходене до тоалетната. Джесика не можа да не се засмее, защото бяха красиви. Сериозни ангелчета с бадемови очи, някои с изненадващо големи кичури черна коса и прически като на Елвис.

Паоло поклати глава. Не можеш ей така да си донесеш бебе от почивката. Не можеш. Това беше лудост.

— Не забравяйте, че си имате работа с държавните разпоредби на две държави — предупреди сестрата.

— Ама почакайте малко — каза Паоло. — Никой не е казал…

— На вашата страна и на Китай. Трябва проверки. Визи. Разрешения. Не е лесно. Не е толкова лесно, колкото западни хора смятат.

— А, но агенция помага — обясни Саймън на Джесика. Беше се отказал от Паоло.

Но Джесика не слушаше никого.

Вървеше към другия край на помещението, където едно малко момиченце на около девет месеца стоеше изправено на едва държащите го крачета и за опора стискаше пречките на креватчето.

Джесика я наблюдаваше как тупна на задник, после мрачно се изправи отново. Пак падна. Отново се изправи.

Всички се бяха спрели пред креватчето на детето. Паоло си помисли, че то прилича на извънземно, каквито ги рисуваха в анимационните филмчета: огромни раздалечени очи, мъничка уста и още по-мъничък нос, който сякаш беше прибавен по-късно. Този мъничък нос течеше.

— Това малка Уей — каза сестрата.

— Какво е станало с голямата Уей? — поинтересува се Паоло.

— Голяма Уей отишла Шенян.

— Шенян? Къде е това?

— Град на север. Регион Донгбей. Около десет милиона души.

Каква страна, рече си Паоло. Имат градове с десетмилионно население, за които дори не сме чували.

Джесика гледаше малката Уей. Детето погледна нея, после Паоло. Той отмести поглед от тези огромни раздалечени очи и докосна ръката на съпругата си, сякаш се опитваше да я събуди. Време беше да си вървят.

— Знам, Джес. Знам как се чувстваш. Наистина. Това дете… това е трагедия.

— По-голяма ли е от моята? Чудя се.