Светът е пълен с чудеса

— Искаш да помогнеш на милионите гладуващи? Направи дарение. Напиши чек. Говоря сериозно. Можеш да я спонсорираш. Това са бедни хора, Джес. Обади се на „Оксфам“. Открий й сметка. Внасяй малка сума всеки месец. Ще направиш едно добро дело. Но това е максималното, което можеш да сториш.

— Знаеш ли защо те не плачат, Паоло? Защото не са обичани. Няма смисъл да плачеш, ако не си обичан. Защото никой няма да дойде.

Паоло наблюдаваше как жена му се наведе и вдигна малката Уей.

Джесика нежно докосна тила на детето, като се надяваше то да положи глава на гърдите й, както правеше Попи. Но главата на малката Уей остана инатливо изправена, докато гледаше тези двама розови индивиди с големи носове.

— Ти пръв отвори дума за осиновяване — каза Джесика.

— А ти каза, че по-скоро би си взела котка.

— Виж я само. Само я погледни, Паоло. Това дете има нужда от обич. Виж и мен. Аз искам да съм нечия майка. Съвсем просто е.

Паоло поклати глава и ги загледа. Това беше лудост.

Но докато наблюдаваше малката Уей да полага мъничка главица на гърдите на Джесика, пръстчетата й като кибритени клечки, някаква буца лед, погребана дълбоко в него, започна да се топи.

Може би все пак беше права.

Може би беше съвсем просто.

Част четвърта Роден в подходящо време

Глава 23

Когато бебето най-накрая заспа, Меган легна на леглото, представяйки си, че може да чуе шума на двата океана на острова.

Знаеше, че е невъзможно. Апартаментът им беше в Бриджтаун, в западния край на острова, където тя се грижеше за склонните към произшествия туристи в гранд-хотелите на Сейнт Джеймс, до нежно плискащите се вълни край Карибите.

Но Меган обичаше да си представя, че чува другото море на другия край на острова, любимата й част, където нямаше луксозни хотели и срещаш само няколко от най-неустрашимите туристи; където Атлантическият океан засилваше огромни вълни в скалите на Батшеба и източния край на Барбадос.

Остров на две морета. Никога не беше виждала нещо подобно. Чудеше се колко от туристите, които се тълпяха в западния край на Барбадос, имаха представа за суровото величие на източния бряг. Всичко, което беше чувала за острова, се оказа вярно — картичките с бели плажове, диви палми и несекващо слънце. Но това място имаше и друга страна: неопитомена и непредсказуема, която липсва в рекламните брошури. Срещаш я на страниците на „Адвокат“ и „Нация“, престъпления, в които са замесени ножове и наркотици, понякога огнестрелно оръжие и можеш да го чуеш в шепота на вятъра. Сърцето на острова беше диво.

Беше й трудно толкова далече от сестрите й и тяхното отсъствие остави ужасни дупки във всекидневието й. Липсваха й обажданията им по телефона, традиционната закуска в „Смитфийлд“, успокояващата мисъл, че са само на няколко спирки с метрото от нея. Липсваше й всеотдайното време, което Джесика посвещаваше на Попи, липсваше й успокояващото присъствие на Кат.

Откакто се помнеше, Меган бе смятала себе си за напълно самостоятелен човек — единствената, която излезе незасегната от развода на родителите си, отличничката, принцесата от медицинската академия, малката сестричка, докторката, корава и умна. Едва когато отиде в чужбина, разбра, че представата, която беше изградила за себе си, почиваше на безграничната подкрепа на семейството й. Но Меган беше дошла тук да изгради ново семейство. Би предпочела някой да се грижи за дъщеря й от любов. Но любовта беше изключена, затова местните долари щяха да свършат работа. Попи вече беше записана в детската ясла на „Клуб на колонията“ в Холтаун и Меган интервюираше евентуалните бавачки. За първи път откакто работеше, не й се налагаше да се тревожи за пари.

Тук имаше работа за нея. Различна обаче от работата, с която се беше сблъсквала в миналото. Пациентите й в Лондон явно бяха жертви на бедността. В Барбадос бяха жертви на богатството.

Предишния ден беше посетила три различни хотела в Сейнт Джеймс. Беше се погрижила за дете, опарено от медуза; жена, която си бе счупила носа, когато джетът й потеглил без нея; петдесетгодишен мъж, който бе скъсал сухожилие при опит да сърфира за първи път. Младата съпруга на мъжа — вероятно втората или третата — държеше бебето си, момче, докато Меган го преглеждаше и му предписа болкоуспокояващи.

Типично, рече си Меган. Седят по цяла година пред екрана на компютъра, а после си въобразяват, че са Екшън Мен, когато отидат в тропиците. О, да, тук винаги щеше да има достатъчно работа за нея.

Викаха я да преглежда жертви на слънчево изгаряне, любители на разходките с мехури от докосване на отровна тропическа ябълка, която се срещаше по целия бряг на Сейнт Джеймс, и разбира се, куп случаи, които в „Хакни“ наричаха ННПБ — необясними наранявания, причинени от бира.