Светът е пълен с чудеса

— Няма проблем. Има и телефонен номер. Ако е действащ, разбира се. Ако някога поискаш още.

Кат подаде на майка си рекламен кибрит на „Мама-сан“ с изписан номер от вътрешната страна на капачето.

— Обади се на този номер и търси Мръсния Дейв.

Оливия поклати глава.

— Да потърся… Мръсния Дейв?!

— Точно така. Той е човекът, който се грижи за кухненския ни персонал.

— Под „грижи се“ имаш предвид, че им продава наркотици?

— Не, имам предвид, че идва веднъж седмично и им глади.

— Сериозно ли очакваш от мен да се обадя на някой си с прякор Мръсния Дейв и да си купя наркотици от него?

Кат въздъхна.

— Не ме е грижа какво правиш. Това е за теб, не е за мен.

— Ти си една безчувствена кучка — озъби се Оливия и се наежи.

— Ами имах добра учителка — троснато изрече Кат.

После прехапа устна. Спомни си, че през няколкото години, през които майка й се бе задържала у дома, никога не беше ги шамаросвала, но когато се ядосаше, имаше навика да хвърля обувки. Кат не искаше днес майка й да хвърля обувки. Тя беше болна жена, а Кат искаше да се прибере, да полегне и да почувства как бебето напира в границите на малкия си свят.

— Знаеш ли какво да правиш с това нещо? Нагряваш го…

Оливия вдигна ръка.

— Не съм ти някаква леля — стара мома от Брайтън. Господи! Моето поколение измисли културата ви.

— Това не е моята култура.

Кат се обърна да си ходи.

— Наистина оценявам жеста ти — каза Оливия с омекнал тон, докато пръстите й нервно опипваха кибрита. — Идването ти тук. Да правиш това за мен. Знам, че изтече много вода. Виждам сестрите ти. Но теб никога.

Кат се обърна с лице към нея.

— Е — рече, — причината е в теб, не в мен. И недей да ставаш твърде сантиментална. Направих го само защото Меган ме помоли.

— Смятах ви за много красиви, знаеш ли?

— Какво?

— Вас трите. Теб и сестрите ти.

Кат се изсмя.

— Меган е хубава, Джеси може да бъде наречена красива, но не и аз.

— Не се подценявай, скъпа. Имаш страхотни крака. Имам един приятел — психоаналитик — и той смята, че това е част от проблема. Трудно е за една жена. Дъщерите ти започват да се превръщат във великолепни жени точно когато всичко в теб тръгва на юг. Красиви деца, които порастват красиви жени. Моите три момичета.

— Твоите три момичета?!

Кат остави твърдението на майка си да увисне във въздуха и мълчанието говореше: „Нямаш право да ни наричаш по този начин.“

Оливия присви очи, докато четеше номера на Мръсния Дейв, а ръцете й трепереха. Вече е стара жена, помисли си Кат. Кога майка ми се превърна в стара жена?

— Много е трудно сега, когато ги няма и двете. Меган в Барбадос, Джесика още в проклетия Китай. Колко още ще стои там?

— Сигурна съм, че и двете са ти изпратили картички.

— Знаеш ли защо ми е необходимо това? Знаеш ли защо се превръщам в наркоман в залеза на живота си?

— Меган ми каза. — Пауза. — Съжалявам.

— Наистина ли?

— Разбира се. Не бих пожелала това на никого.

— Не ми обръщай гръб, Кат. Този специалист, при който ме изпрати Меган — не е добър. Болката се засилва. И треперенето. Знаеш ли кое е най-смешното? Ем Ес не ти съкращава живота. Мускулите ти отказват, трепериш като лист и ослепяваш като прилеп. Но не те убива. Трябва да живееш с нея.

Светът е жесток, помисли си Кат. Попитай трите деца, които изостави. Само че днес й беше трудно да мрази майка си. По-трудно от всякога.

— Надявам се това нещо да ти донесе някакво облекчение. — Посочи цигарената кутия. — Искрено се надявам.

Изведнъж Оливия я хвана за ръката. Кат почувства дългите кокалести пръсти на майка си да се забиват в плътта под лакътя. Беше здрава хватка, каквато прилагаш на своеволно дете, което се кани да извърши някоя пакост. Изненадата от неочакваното физическо съприкосновение с майка й я остави без дъх.

— Изплашена съм, плаша се какво ще стане с мен. — Оливия вече умоляваше. — Страхувам се в какво ще се превърна. Имам нужда някой да се погрижи за мен. Имам нужда от теб, Кат. Няма кой друг.

Кат втренчено погледна майка си. Може би ако я беше помолила за помощ преди двайсет години, тогава двете биха имали шанс. Но не можеш да го отлагаш твърде дълго, защото става безвъзвратно късно.

Колкото можеше по внимателно Кат се опита да се освободи от ръката на майка си. Но хватката на Оливия се затегна и сърцето на Кат заби учестено от силен страх. Сякаш беше сграбчена от миналото, все още чувстваше жилото на старите рани и съзнаваше, че никога няма да се освободи изцяло от всички онези съсипани години.

Очите им се срещнаха. Гласът на Оливия беше мек, но хватката й не отслабна.

Беше вкопчване на стар човек. Със стоманена решителност и физическа сила. Здравата хватка на човек, свикнал да става неговото, да пречупва другите според волята си. Кат усещаше как сърцето й тупти, долавяше парфюма на майка си, виждаше как старата жена се мъчи да си поеме въздух. Ноктите на майка й се забиха в плътта й, пет източника на болка, които се сляха в един, и ръката й започна да пулсира. „Дали някога ще ме пусне?“

— Остани с мен, Кат. Искаш да те моля ли?