Светът е пълен с чудеса

— Не, ти наистина не го искаш. — Тя го загледа и за първи път я осени мисълта, че до нея седи човек, когото не познава. — Ти не си виновен. Трябваше да го предвидя. Принудих те. А сега всичко ми се връща.

— Хайде, стига, Кат. Да се прибираме у дома. Хормоните ти пак са пощурели.

Тя се усмихна тъжно.

— Проблемът не е в хормоните ми. В теб е. В съмненията ти.

Той се опита да хване ръката й.

— Престани. Заедно сме в тази работа.

— Питам се. Защото се чувствам някак сама.

— Кат, престани. Знаеш, че не ги харесвам тези жени с големите обици.

— Имам чувството, че си тук, защото… не знам. От съвест, или защото ще се почувстваш виновен, ако си тръгнеш, или защото те хванах в капан. Така го чувствам. Знаеш ли какво си мисля?

— Нека преустановим този разговор. Нищо добро няма да излезе.

— Мисля, че нямаш куража да изминеш пътя.

— Не е вярно.

— Мисля, че не си тук заради мен и бебето. Иначе някаква стара хипарка от курса за родители нямаше да има значение. Мисля, че багажът ти е събран. Мисля, че рано или късно ще ни напуснеш.

— Искам бебето не по-малко от теб.

Тя се усмихна невесело, поклати глава и сърцето му се сви от мъка.

— Мисля, че си същият като майка ми. — Рори знаеше, че това е най-лошото нещо, което можеше да му каже.

Трафикът беше невъобразим.

Колоездачите се плъзгаха като рояци риба по гъмжащите улици — беше очаквала да види подобна гледка в Китай, но не и безбройните коли, които не спазваха платната си, а шофьорите непрекъснато надуваха клаксоните дори когато бяха заседнали в задръстване и нямаше как да се измъкнат. Какво щеше да стане, когато колелата изчезнеха и всички се сдобиеха с коли?

Когато движението отново замря, един камион се изнесе до таксито им. Каросерията беше затворена с висока мрежа, каквато използваха градинарите у дома. Но тази клетка от мрежа беше пълна с прасета.

Препълнена с прасета, гротескно претъпкана, защото имаше два пъти повече от интересните малки животни, отколкото нормално биха се побрали. Бяха нахвърляни едно връз друго, сякаш нямаха повече права или чувства от чувалите с компост на градинарите и сега се бореха за пространство, катереха се едно върху друго, очичките им светеха от див страх, докато отчаяно виреха глави за глътка въздух и пищяха от ужас. Стомахът на Джесика се преобърна.

Искаше да се прибере у дома.

Не това очакваше, изобщо не приличаше на Хонконг. Китай беше мръсен, безнадежден и жесток. Пекин беше сурово място, задушавано от прах от настъпващата пустиня Гоби. Ако Хонконг изглеждаше кипящ от живот, тук всеки като че ли се бореше за живота си със зъби и нокти, прегазваха се един друг, без да се замислят и без милост.

Възрастният шофьор на таксито оглеждаше Джесика и Паоло в огледалото за обратно виждане.

— Мейгуо?

Младият преводач до него поклати глава.

— Ингуо. — Той се обърна и се ухили. — Англичани. Не американци.

Той се беше залепил за тях на огромното бетонно пространство на площад „Тянанмън“, докато те зяпаха епичната монотонност на гигантския портрет на Мао Дзедун, и през последните няколко часа пое ролята на екскурзовод, преводач и придружител, докато бродеха из Забранения град, древните вътрешни алеи и претрупани туристически базари. Беше любезен, приятен младеж, студент по архитектура, който се представи като Саймън. Когато го попитаха за китайското му име, той каза, че било твърде трудно за произнасяне.

— С какво се занимава? — попита той Паоло. — Какво работи в Англия?

Паоло въздъхна и се загледа мрачно през стъклото. Отначало отговаряше с удоволствие на непрестанните въпроси на Саймън. Но денят беше дълъг. А въпросите не секваха.

— Той продава коли, Саймън — отговори Джесика. Тя сръга Паоло. — Няма нужда да си груб.

— Хубаво. С това момче съм като пред испанската инквизиция.

— Колко пари изкарва? — попита Саймън толкова невинно, сякаш ги питаше харесва ли им времето.

— Не ти влиза в работата — отвърна Паоло.

Саймън се обърна към Джесика.

— Вие женени? Или приятели и само партньори?

— Ние сме стара семейна двойка.

Тя се усмихна и вдигна лявата си ръка, за да покаже халката си.

— Виждаш ли?

Саймън хвана ръката й и огледа халката.

— Тифани. Много добро качество. Картие обаче по-добри. Откога женени?

— Пет, не, шест години.

Саймън кимна замислено.

— Къде бебето? — попита накрая.

— Исусе Христе! — възкликна Паоло. — Не и тук. На почивка сме, приятел.

— Няма бебета — каза Джесика.

— Шест години и няма бебе? — попита Саймън.

— Точно така — отвърна Джесика. — Ние сме двойка изроди, ясно?

Тя хвана ръката на съпруга си и я стисна, като продължаваше да разглежда пейзажа през стъклото.

Саймън се обърна напред и каза нещо на шофьора. Старецът кимна.

Замрелият трафик започна да пълзи.

Когато сутрешните прегледи свършиха, Меган повика пациентката извън графика.

— В чакалнята има един мъж с куче — съобщи Оливия Джуъл на влизане в кабинета — и двамата ядат от един пакет с чипс.

— Не се притеснявай, майко. Не мисля, че ще те ухапе.

Оливия погледна Меган — същото двойно примигване, с което бе радвала милиони зрители преди трийсет години.