Светът е пълен с чудеса

Меган се изправи.

— Много съжалявам. Не искам да го правя, но се опасявам, че се налага да повикам социалните служби.

Лицето на госпожа Марли потъмня.

— Социални работници? Не искам никакви лайняни чиновничета тук.

— За това дете не са полагани грижи. След като не сте добре…

Дейзи започна да хлипа едва доловимо, сама на себе си.

Меган постави ръка на рамото на детето и се обърна към майката:

— Никой не иска да ви отнеме Дейзи. Не и ако може да го избегнем.

— Ако може да го избегнете? Брат ми ви подреди преди и пак ще го направи!

Госпожа Марли пристъпи към Меган и Меган се отдръпна от майката и детето. Стомахът й се сви и й прилоша. Не приличаше на никой друг страх, изпитван досега.

Защото ако нещо се случеше с нея, какво щеше да стане с бебето й?

Джесика и Наоко бутаха количките сред следобедните тълпи.

Попи спеше в количката с три колела, докато Клои седеше изправена в своята, очите й като копчета светеха от любопитство, а в ръце държеше усмихнатия пингвин. Никога не се разделяше с него.

Когато жените спряха да изпият по чаша кафе, Клои постави пингвина на пода и натисна копчето на едно от късите му дебели крила. Той внезапно оживя и започна да пее с механичния си глас:

Скок, подскок — всички подскачат!

Скокни до океана и бързо се гмурни.

Скок, подскок — всички подскачат!

Не искаш ли да си скоклив пингвин?

Докато пингвинът пружинираше, Клои клатеше глава и се усмихваше на себе си.

— Това е ново — отбеляза Джесика. — Тази работа с главата.

— Отскоро разбра, че главата й може да се движи и настрани — обясни Наоко.

След като излязоха от кафенето, спряха да си вземат довиждане. Наоко погали спящото личице на Попи, а Джесика се наведе да целуне Клои и по настояване на детето — пингвина.

Тогава ги видяха.

Майкъл и жената си вземаха своето довиждане пред „Хилтън“. Страстното им целуване изглеждаше не на място сред бизнесмените и бизнесдамите в скучните им сиви униформени костюми. Майкъл и Джинджър, рецепционистката, която се раздаваше щедро.

Джесика погледна Наоко. Джинджър беше с десет години по-стара от приятелката й и не можеше да й стъпи на малкия пръст по хубост. Тогава защо? Защо един мъж ще рискува да изгуби съпругата и детето си заради стара шаврантия като тази?

Клои се възползва от паузата в сбогуването и включи пингвина си.

Скок, подскок — всички подскачат!

Наоко се наведе и изключи пингвина, като каза само една дума на дъщеря си:

— Достатъчно!

Когато бебето най-после заспа, те се любиха — нищо общо със страстното единение от първия път върху палтата на партито, по-скоро секс, който според Меган беше подходящ за библиотека — безшумен и тих, съблюдаващ табелите „Тишина, моля!“.

Тя обаче харесваше този мъж, който я беше дарил с дете и бе прекосил света, за да ги намери, и с всеки изминал ден все повече го харесваше.

Знаеше всичко за втората му работа с разнасянето на сандвичи, макар че не се издаваше, и тази слугинска работа не го правеше жалък в нейните очи. Трогваше я. Не го правеше да изглежда неудачник пред нея, по-скоро й се струваше истински мъж. Би направил всичко за тях. Затова тя му се доверяваше.

— Мислех си, че ще мога да променя нещо тук — прошепна тя. — Наистина го вярвах. А виж ме сега. Като всички останали. Раздавам антидепресанти и викам социалните служби.

— Не можеш да помогнеш на тези хора — прошепна в отговор той. — Те са прекалено бедни, прекалено болни, твърде отдавна се тъпчат с нездравословна храна, наркотици, цигари и пиячка. Прекалено глупави са.

— Не, има и добри хора. — Сети се за госпожа Съмър, боксьора и Дейзи. Сети се за добротата и почтеността, които успяваха да се съхранят в тези долнопробни квартали. — Не всички са еднакви.

— Сега трябва да мислиш за Попи. За нас. Говоря сериозно, Меган. Трябва да се махнем.

Тя се усмихна на думите му. Струваше й се, че той беше прекарал живота си в мечти да отиде на някое ново място. Някъде, където морето беше по-синьо, плажовете по-бели и водата по-чиста. Как, по дяволите, се бе озовал в „Хакни“?

— Къде например?

— Говоря сериозно, Меган.

— Не ти се подигравам. Честно. Харесва ми. Харесва ми идеята да се махнем от тази мизерия.

Той я прегърна въодушевен.

— Някъде, където има свястна школа по гмуркане. Където мога да преподавам. Това са най-хубавите кътчета на земята. Във всеки голям плувен център с радост биха ме взели на работа. Индийския океан. Карибите. Дори у дома — в Австралия.

Тя вече не се усмихваше.

— Мислиш, че искам цял живот да се излежавам на плажа? Смяташ, че бих се отказала от професията си?

— Навсякъде има нужда от лекари. Защо трябва да практикуваш на място, където не те уважават? Където е мръсно, пълно с пияници и невежи копелета?

— Мразиш Лондон.

— Вярно е. Не съм тук заради мястото. Тук съм заради теб и детето ни.

— Тук мога да направя нещо добро. Не си прав — а дори да беше, какво според теб правят лекарите? Мислиш ли, че трябва да лекувам само богатите? Добрите? Не става така. Не за това съм обучена.