Светът е пълен с чудеса

Лицето на Бригите беше безизразно. Тя отпи от шампанското и замълча. Кат взе празната чаша от ръката й и я напълни с вода. Не бяха много хората, с които би споделила чаша — само сестрите й и Бригите.

— Не мога да кажа, че ще ми липсва — призна Кат. — Мъжете, които или са скъсали с най-страхотното момиче на света, или с най-голямата кучка на земята.

— Хмм — произнесе уклончиво Бригите.

— Смешна работа. Като момиче, когато се грижех за по-малките си сестри, си мечтаех само да бъда свободна. Никой да не ме спира. Но независимият живот не се оказа подходящ за мен. Винаги съм усещала, че би трябвало да съм по-щастлива. Да ти кажа истината, бях започнала да се отчайвам. А аз мразя да се чувствам отчаяна.

Бригите й се смееше.

— О, стига де, Кат! Не мислиш ли, че това, което правиш, не е малко отчаяно?

— Какво правя?

— Забременяваш в последния момент от мъжа, който в момента ти е подръка.

— Не е в последния момент!

— Е, там някъде. Хайде, стига де! Много по-отчаяно е от всичко, което си правила досега. Голяма веселба!

Кат усещаше студенината, скрита в думите й. Не искаше да става така. Искаше Бригите да се радва за нея.

— Ако обичаш, ще престанеш ли да го повтаряш. — Гласът й трепереше от вълнение. — Бебето ми може да е всичко, но не и голяма веселба. В нея няма нищо смешно.

— О, забавно е все пак. Жени като теб, Кат, ме разсмиват. Честно. Биенето в гърдите, приказките за независимост и свобода, а после се хващате като удавник за сламка за първата възможност да станете hausfrau.

— Нямам намерение да преставам да работя. Не мога да си позволя да си остана вкъщи. Рори обича работата си, но не изкарва много.

— И как ще стане това? Мислила ли си?

Разбира се, че бе мислила. Не колкото за съмнението, което видя в очите на Рори, и не колкото за това, дали бебето й ще бъде нормално или не. Но беше мислила за живота си като работеща майка, въпреки че той й се струваше много далечен.

— Ще се върна на работа три месеца след раждането. Ако не възразяваш. Сестрите ми ще ми помагат. Рори няма курс след осем вечерта. Ще се оправя.

Бригите допи шампанското си. Вече не се усмихваше.

— Но ще се налага да си тръгваш по-рано, нали? Защото на бебето ти ще му никнат зъби, ще плаче или ще му липсва мама. А когато поотрасне, ще носи костюма на магарешки задник в училищната пиеса за Коледа и мама ще трябва да отиде да го гледа, нали?

Кат поклати глава, очите й се насълзиха от обида. Никога не бе предполагала, че Бригите е способна да изрече всичко това. Освен сестрите си, Рори и баща си, нямаше друг човек, когото да обича повече от Бригите. Тя я беше научила как да бъде зряла жена, независима и силна. А сега отдръпваше любовта си като всички останали, които рано или късно го правеха.

— Държиш се така, сякаш бременността ми е някакво предателство.

Бригите прихна.

— Не предаваш мен, Кат. Предаваш себе си. След две години ще буташ детска количка по някоя улица в предградията и ще се питаш какво е станало с живота ти.

Кат пресуши чашата си и внимателно я остави.

— Знаеш ли кой е истинският проблем, Бригите? Не са самодоволните майки. Старите озлобени чанти като теб са проблемът.

— Старите озлобени чанти като мен?

— Да, старите агитатори като теб, които се боят, че едно бебе ще им развали стила на живот. Трябваше да си родиш едно дете, Бригите. Щеше да те направи по-добър човек.

— Стига, Кат. Нека не се караме. Не те уволнявам. Знаеш, че имам нужда от теб.

Кат си взе палтото.

— Знам, че не ме уволняваш, Бригите. Защото аз напускам.

Кат не се обърна, когато Бригите я повика, и излезе от „Мама-сан“. Много умно от нейна страна!

Беше чувала за жени, загубили работата си по време на отпуск по майчинство — подобни случаи колкото щеш. Обаче не си спомняше някоя да е попълнила редиците на безработните само защото е забременяла. Тя погали корема си надолу-нагоре и се запита какво ще прави. Какво ще правят тримата? Малкото й семейство.

Пред ресторанта в дъжда я чакаше Джесика.

— Не исках да се получи така — каза тя.

Кат не беше сигурна какво точно искаше да й каже сестра й. Не е искала да се измокри до кости? Не е искала да изпитва гняв и болка? Не искаше да е бездетна в семейство, изведнъж пълно с майки?

Кат не знаеше какво точно има предвид Джесика, но знаеше как точно се чувства.

Затова прегърна сестра си, долови уханието на „Калвин Клайн“ и кафе и я притисна силно, защото много я обичаше, нейна плът и кръв, също част от малкото й семейство, и през тези няколко мига в дъжда пред празния ресторант двете забравиха за бебето, което вече растеше между тях.

Когато не плачеше, Попи лежеше между родителите си и те я гледаха като заредена бомба, способна да избухне в лицата им всеки момент.

Бебето спеше, но не и възрастните. Едва си позволяваха да дишат, за да не разбудят бебето.

Все още имаше нещо наистина поразително в плача й. Кой би повярвал, че такова малко телце е способно да произведе този пронизителен чист звук, пълен с мъка, гняв и ярост? Родителите — капнали и изплашени, неспособни да си разменят и дума, която да не е свързана с бебето и смущаващия й режим на спане — бяха поразени.