Светът е пълен с чудеса

— Бях само едно дете. На шестнайсет години. Едва навършила шестнайсет. Ти беше на двайсет. В университета. Голяма жена. — Тя поклати глава. — Трябваше да се грижиш по-добре за мен.

Кат беше искрено шокирана.

— Още ли мислиш за тези стари работи? Трябва да го преживееш, Джес. Какво друго ни оставаше? Да станеш майка на шестнайсет? Станалото няма връзка с нищо друго.

— Смяташ, че абортът е полезен?

— Не съм го казала.

— Попитай сестра си. Попитай Меган. Вие жените с кариера ме разсмивате. Смятате аборта за още една форма на предпазване от забременяване. Те изтръгват бебето от теб. С вакуум. Шибана прахосмукачка. Какво ти причинява това? Ще ти кажа. Съсипва ти живота.

— Ти не си виновна. За нищо. Нямаше какво друго да сторим.

— Съсипва ти живота.

— Вината не е твоя, Джес.

Попи вече беше посиняла от рев. Джесика започна да я люшка силно. Досега Кат не беше виждала бебе с такъв цвят. Вече виеше и нямаше изгледи да престане някога.

— Добре ли е? — попита Кат.

Джесика бе концентрирала изцяло вниманието си върху бебето и издаваше успокоителни звуци, шшш, шшш, шшш, които приличаха на повей на вятъра. Бебето потисна сополиво хлипане, после се умълча.

— Меган не го умее — усмихна се доволно Джесика. — Тя плаче и плаче цяла нощ. — Тя поглади бебешката кожа. — Побъркваш майка си, а, миличко?

Поне всеки от нас има другия.

Рори се подготвяше да го изрече, ако инвитрото не се получи.

Какви бяха шансовете им? Не му трябваше лекар или букмейкър, за да му каже, че не бива да възлага голяма надежда.

Хората си мислеха, че инвитрото засяга само жената. И разбира се, вярно, Кат беше тази, която помпаха с хормони и тялото й се бе превърнало във фабрика за яйца. Но той присъстваше — наблюдаваше как забиваха иглите в плоския й корем, беше до нея, когато настроенията й се меняха от предпазлив оптимизъм до крайно отчаяние, притаил дъх през цялото това време в очакване нещо да се обърка.

Поне имаме другия…

Чувстваше, че трябва да опитат. И опита, защото я обичаше. Обаче вътрешно се подготвяше за неуспех.

Бяха опитали, повтаряше си през най-дългите две седмици от живота си, голямото броене, когато не им оставаше друго, освен да чакат, за да видят дали двете оплодени яйцеклетки в нея няма да се стопят. Поне опитахме, направихме всичко възможно и би било хубаво, разбира се, че би било, но поне всеки има другия до себе си. Не е краят на света, нито нашият край.

Но това му беше хубавото на опитите с малък шанс за успех.

Понякога се получаваха.

Стояха в средата на празната зала за карате с миризма на пот и физически усилия.

— Нали си щастлив? — попита го Кат. — Нали и ти го искаше?

— Шегуваш ли се? — засмя се той. — Това е най-хубавото нещо на света!

И когато тя го обсипа с целувки, той забрави съмненията си. Най-хубавото нещо на света! Момченце — или момиченце — което беше част от него и част от нея. Нов човешки живот, плод на любовта им. Беше най-естественото нещо на света и въпреки това приличаше на вълшебство. Раждането на дете, това чудо на живота!

Огорчението от развода му с Али не беше заличило спомена за чувствата от раждането на Джейк — гордостта, която изпитваха двамата, приливът на безгранично щастие и любовта, която се отприщваше, цялата любов, за която не си подозирал.

Той целуна Кат по лицето, хванал главата й с длани, без да може да разграничи чувствата си към нея и към нероденото им дете.

— Успя — каза. — Наистина успя.

— Успях, нали? — изкикоти се тя. — И ти го искаш не по-малко от мен. Сигурен ли си?

— Това е най-хубавото нещо на света.

Наистина го вярваше. Спомни си обаче споходилата го неувереност, след като Кат тръгна за „Мама-сан“, а той се обади на сина си, за да му съобщи добрата новина.

— Страхотно, татко — изрече Джейк като човек, чийто свят беше обърнат с краката нагоре, без да го попитат дали е съгласен. — Но какво означава това за мен? Какъв ще бъда на бебето? Нещо като голям полубрат, чичо или никакъв? Това мое семейство ли ще бъде или нечие друго?

Рори нямаше отговори на въпросите на възмъжаващия си син.

Имаше и нещо друго. Бебето — това вълшебно неродено дете — отмерваше границите на живота на Рори. Когато се роди Джейк, Рори не се бе замислял колко ще живее. Не му беше хрумвало. Приемаше за даденост, че ще бъде до Джейк поне докато порасне — така и стана.

Рори обаче вече не беше в първа младост. Преди Кат да дойде в залата, го почувства по време на часа. Наболяването и протестите на стави и мускули, които са прекарали половин век на тази планета. Още можеше да направи маваши-гери, висок ритник със завъртане, който можеше да ти свали шапката, но след това изгарящата болка в коляното му показа, че времето му изтича.

Когато се родеше бебето, той щеше да е превалил петдесетте. Спомняше си баща си на тази възраст. Старец, животът му наближаваше своя край, само десет години го деляха от масивния инфаркт, който го отнесе в гроба.