Светът е пълен с чудеса

Но у сестра й го нямаше гнева. Тези жени бяха ядосани на света, на децата си — какъв език използваха само, когато малчуганите се застояваха на щанда за сладки неща! Подхождаше по-скоро на моряци в отпуск на брега, отколкото на млади майки, които пазаруваха с децата си. Ядосани бяха и на самата Джесика, която непохватно насочваше модерната триколесна количка на Попи през тълпите от млади майки в „Хакни“ и тяхното врещящо, хленчещо, зле облечено и с мръсни муцунки потомство.

— О, скъпа, гледай си проклетите колела! — каза една, без да си прави труда да вади цигарата между устните си. — Едва не ми прегази краката!

— Извинете! — рече Джесика и се усмихна вежливо.

Със стройната си фигура, безупречни дрехи, незабележим грим и ненатрапчива любезност Джесика нямаше нищо общо с крещящите и безвкусно облечени кобили за разплод от „Съни Вю“. И все пак знаеше, че я вземат за една от тях, и сърцето й се изпълваше с радост.

Млада майка, запътила се към парка да разходи бебето на свеж въздух, навън сред света със собствената си кръв и плът.

Глава 20

В късното утро детската площадка беше окупирана от млади майки от „Съни Вю“. Докато прохождащите бебета щрапаха важно и целеустремено между тях, а пеленачетата дремеха в количките, жените се изтягаха на въртележката и люлките, облягаха се на катерушката, приказваха си и пушеха.

Имаха собственическо отношение към площадката, защото само преди няколко години самите те са били сред тийнейджърите, които са се събирали тук късно следобед, лениво са се изтягали на люлките или леко са се въртели на въртележката, бъбрейки и пушейки.

Джесика и Попи оставаха малко настрани, заети с храненето на войнствените гъски от „Ийст Енд“, които живееха в парка. Джесика им подхвърляше стар хляб, а яркосините очи на Попи блестяха от възхита, докато гъските крякаха около тях.

— Тя е един малък разбойник, вашето бебче.

Беше една от младите майки. Едва излязла от тийнейджърските години, с хубаво лице и две късо подстригани момченца, които се мотаеха в краката й. Джесика се сепна, когато схвана, че жената — по-скоро момичето — говореше за Попи.

— Истински малък разбойник — повтори жената. Дръпна си дълбоко от марлборото. — На колко е? Около четири месеца?

— Пет. — Джесика изкъшка на патиците и стисна Попи по-близо. — Роди се малко по-рано.

— Недоносена? После си наваксват. — Тя посочи побойника с почти обръсната глава около нея. — Трийсет и петата седмица, този тук. Приличаше на пържено пиле „Кентъки“, не на бебе. Никога няма да речеш.

Младите майки започнаха да надават гальовни звуци към Попи и Джесика се оказа привлечена от групата.

На пръв поглед никога не би предположила, че са способни на такава нежност. Все пак беше виждала същите тези жени да крещят обидни думи в супермаркета. Може би децата внасяха в живота им нежност, която иначе липсваше.

Тя се настани на свободната люлка, докато жените отрупваха с внимание Попи, сякаш всяко ново бебе бе чудо, което не можеха да си обяснят. Чудно — искаха да научат името на бебето, но никой не попита Джесика за нейното.

Тя осъзна, че няма нищо против.

— Не й личи, че е родила наскоро, нали? — отбеляза една от майките.

Разнесоха се възклицания на съгласие. Джесика се засмя скромно, докато друскаше Попи на коляното си. Бебето се смееше и се мъчеше да задържи главичката си изправена.

— Какво малко слънчице си ти! — възкликна друга млада майка и погали розовата бузка на Попи с пожълтял от никотина пръст. — На мама ли приличаш или на тате?

— Баща й е италианец — изрече Джесика, развълнувана от лъжата и почти си повярва. — Луд е по нея. Нарича ни „моите две момичета“.

— Хубаво е, когато остават до теб — каза една от майките от „Съни Вю“.

— Джеси?

Кат изникна изведнъж сред пушещите жени и техните ниско подстригани малчугани и дебелобузи бебета и почти можеше да се види как лицата им придобиха студено изражение в присъствието на тази добре облечена, с изискан говор, очебийно бездетна жена.

— Какво правиш тук? — смутено изрече Джесика.

Кат разклати торбичка с кифли.

— Същото като теб. Храня патиците.

Джесика събра нещата на Попи — ръкавички колкото кибритена кутийка, вълнена шапка с животински ушички, шише — и понесе бебето, а Кат пое празната количка.

— Чао, Попи — сбогува се жената, която първа заговори Джесика. — Слушай майка си.

Кат погледна Джесика.

И Джесика притисна Попи по-близо.

Седнаха в далечния край на езерото на една олющена пейка, кифлите и патиците си бяха отишли, а Попи спеше в ръцете на Джесика. Над водата долиташе далечният смях на майките от „Съни Вю“.

— Знаеш ли, подложих се на оплождане по метода инвитро — сподели Кат. — Лекарят го препоръча заради възрастта ми. Възрастта ми! Рори е почти с петнайсет години по-стар от мен.

Джесика изучаваше спящото лице на Попи. Не каза нищо.

— Както и да е — продължи Кат. — Беше като… знам ли — бягане с препятствия. Всички тези препятствия, Джес! Инжекции, ехографии. — Тя поклати глава. — Настроението ти се мени с всеки полъх на вятъра. Цялото това време, всички тези препятствия, без да знаеш дали ще се получи.