Светът е пълен с чудеса

Рори можеше да си каже, че сега е различно, че е друго време. За разлика от баща си никога не бе пушил. За разлика от много свои връстници никога не беше вземал наркотици. Работата му го поддържаше във форма — в по-добра форма, отколкото можеше да се желае за годините му.

Но само идиот би отрекъл хода на времето. Когато детето му станеше тийнейджър, Рори щеше да е старец. Ако доживееше дотогава. Ако не починеше на същата възраст като баща си. Ако избегнеше рака, инфарктите и мозъчните удари. Ако не го сгазеше автобус.

Ами ако нещата, които се случиха в миналото, се повтореха отново? Ако преживяното се повтореше? Ако се разделят с Кат, както с майката на Джейк? Ако не успеят да запазят връзката си по-дълго от всички негови връзки досега?

Поколението му беше свикнало да се ръководи във връзките и браковете си от три неща — смяната на много партньори, изпортване и офейкване. Тези три принципа бяха определящи.

И като всяка морална или аморална житейска философия те определено носеха някакви ползи.

Никога нямаше да срещне Кат, ако съпругата му не се беше влюбила в друг. Спасяването от разрушения му брак бе отворило пред него възможността да се запознае с любовта на живота си. Това ново бебе нямаше да съществува, ако не беше посетил съда по бракоразводни дела.

Най-много обаче съжаляваше за разтрогнатия си брак, най-голямата му болка, която го мъчеше и до днес, бе да гледа как умното слънчево дете, какъвто беше синът му, се превърна в отчуждено и наплашено момче, което нямаше доверие никому.

Али безгрижно приписваше тази промяна в Джейк на юношеството. Но дълбоко в душата си, с вина, която щеше да изпитва до сетния си ден, Рори знаеше, че е заради развода.

Али обичаше да се преструва, че сега тримата бяха по-щастливи отпреди, когато бяха заедно. Вероятно самозаблуждението й за Джейк беше начин за справяне. Понеже как можеше един родител да живее с мисълта, че е нанесъл на детето си неизличими за цял живот рани?

Спомни си старите чувства, бездънния гняв и тъгата от развода, чувството, че отнемат детето му. Спомни си как Али и Джейк отидоха да живеят с мъжа, който щеше да върне щастието за нея. На Рори не му бе позволено да се обажда и да пожелава лека нощ на Джейк — „посегателство на личното ни пространство“, го наричаше Али, — затова отиваше с колата до къщата им, паркираше отпред и чакаше да изгаснат лампите в стаята на сина му.

Лека нощ, лека нощ.

Дали някой ден нямаше да паркира пред дома на някой непознат и да гледа как угасва осветлението в стаята на бебето, което чакаха?

— Това е най-хубавото нещо на света — повтори и нежно положи длан на корема й. Наистина го чувстваше.

Не намери обаче думи да й обясни, че бебето отмерва отреденото му време, че му напомня за тленността на живота му — начин, по който природата му казваше, че всичко на този свят си има край.

Глава 21

— Голяма веселба! — възкликна Бригите пред Кат. — Ще успееш да вместиш и бебе, преди да чукнеш четирийсетака! Няма шега! Ще го изстреляш в последната минута! Мисля, че е… голяма веселба!

Кат се усмихна неуверено.

— Ами… още не съм съвсем готова за промяната.

— Не, не, не — възрази Бригите. — Не ме разбирай погрешно. Поздравления — на теб и Рори естествено. Кой би помислил, че ще излезе такъв куражлия? Просто мисля, че е забавно. Почакай малко.

Бригите се скри в кухнята. Вечерта едва започваше и „Мама-сан“ беше празен, чуваха се само гласовете на кухненския персонал, който се подготвяше за вечерта, и барабаненето на дъжда по прозорците. Кат докосна корема си за сетен път. Хубаво беше да си вътре в нощ като тази. Бригите се върна с бутилка шампанско и чаши.

— Да пием за теб. За умната ми Кат.

Кат се поколеба.

— С удоволствие, но предполагам, че не бива. — Потупа корема си. — Нали разбираш.

Бригите простена.

— О, хайде, сега де! Поводът е специален. Само една чаша. Няма да ти навреди.

Бригите опитно разкъса обвивката, махна телта и започна да отвива корковата капачка. Тя излезе с тих пукот. Бригите наля две чаши и подаде едната на Кат.

— Не искам, наистина. Все пак благодаря.

Кат се протегна, за да погали Бригите по ръката. Дължеше много на тази жена, не искаше да я засегне. Но в същото време — трябваше да даде всички шансове на бебето си.

— Нали няма да започнеш да се превземаш пред мен, Кат?

Бригите държеше по една чаша и в двете ръце. Отпи от едната.

— Не, нищо подобно. Просто ми се струва нередно. Благодаря ти, че искаш да ме уважиш. Наистина. По-късно, става ли? След раждането.

Бригите бързо пресуши чашата си и вдигна другата за тост, който бе почти подигравателен.

— След раждането — повтори. — Разбира се. Само ми обещай, че няма да се превърнеш в една от онези самодоволни преродени майки, които отричат бурното си минало.

— Не съм сигурна дали съм имала бурно минало — отвърна Кат. — Разбирам какво имаш предвид. Достатъчно дълго съм водила независим живот. Само че той омръзва, не мислиш ли?