Светът е пълен с чудеса

— Трябва да се махнем от този апартамент — каза му Меган.

— Напълно съм съгласен.

— Как е тя? — попита Джесика, вдигна Попи да я огледа по-добре и я погали по стърчащата коса.

— Колики — отвърна Меган.

— Колики? Среща се при конете.

Меган кимна.

— При конете и бебетата. Пищи сякаш е дошъл краят на света. После заспива, но ти вече си се разсънила. И когато най-после започнеш да се унасяш, отново започва да плаче с цяло гърло.

Джесика замълча, въздържа се. Тя люлееше Попи на ръце и бебето гукаше от удоволствие. После каза:

— Щастливка си да я имаш, Меган.

— Знам, Джес — усмихна се насила Меган. Искаше да покаже любовта, която изпитваше към бебето си. Ала това бе само част от историята и искаше сестра й да разбере, че не всичко е розово, когато имаш дете. — Знам, че съм щастливка, но никога не съм предполагала, че човек може да бъде толкова уморен.

Меган отиде в кухнята и се върна с два биберона залъгалки с форма на животински муцуни. Едната представляваше усмихната меча муцуна, а другата тигър, който се облизва.

— Ако пак надуе гайдата и не спира, пъхни някоя от тези в бездънната й паст.

— Залъгалки? — Не можа да повярва Джесика, сякаш Меган беше извадила две цигари марихуана. — Ти не си ли против залъгалките? Мислех, че бебетата се пристрастяват към тях и са вредни за зъбите.

Меган се засмя.

— Бях против храненето с шише. Бях против залъгалките. Бях против това да тичаш всеки път, когато бебето заплаче. После родих Попи и знаеш ли какво се промени? Всичко! Добрите намерения, образователните книги за бебета, дълбоките ми убеждения относно кърменето отидоха на боклука. Това са глупости, Джес. До едно. Просто трябва да се справиш някак. Трябва да оцелееш.

Меган положи длан върху яйцеподобната главичка на бебето. Попи се сгуши в прегръдките на Джесика и студено отвърна лице от майка си.

— Истинско бебе — изрече Меган и отдръпна ръка. — Истински свят.

Най-приятната част в обучението по гмуркане на новаци бе, когато човекът за първи път изплуваше на повърхността.

Малък процент от начинаещите се паникьосваха — сваляха си маската и се бореха да си поемат въздух, сякаш бяха ексхумирани от някакъв клаустрофобичен влажен гроб, — но повечето бяха възхитени. Не спираха да възхваляват възторжено изобилието от морска флора и фауна, фосфоресциращите цветове на коралите, усещането за летене, до което се доближаваше плуването под вода.

Там долу се криеше друг свят — по-добър, по-свободен — и повечето хора се влюбваха в него от пръв поглед. Това усещане липсваше в новата му работа. Седем сутрини в седмицата Кърк водеше курс по гмуркане за начинаещи в един басейн на една частна къща в „Батърси“. В „Батърси“ всичко бе различно.

Нямаше риби, нито корали, нито чувството за безкрайно пространство, сред което лежаха останките на катастрофирали преди векове кораби, по-високи планини от Еверест и по-големи водопади от Ниагара.

Само малка синя кутийка, пълна със силно хлорирана вода, където млади жени и мъже — повечето бяха на двайсет-трийсет години и се готвеха за ваканционните си забавления в Индийския океан, Карибите или Червено море — се мъчеха да се задържат под водата и да научат основите на гмуркането.

В задната стаичка на магазина за леководолазна екипировка на Еджуеър Роуд ориентираше курсистите в необходимата теория, за да получат свидетелството си за гмуркане, което бе равносилно да се опитваш да обясниш магията.

Заплащането не беше голямо. В този занаят беше така. Правиш го от любов. Но любовта не може да ти плати наема, затова в следобедите Кърк се качваше на колелото, което не беше негово, и доставяше сандвичи и кафе в Ситито, докато не станеше време да се прибере и да смени Джесика.

Меган знаеше за работата му в „Батърси“. Обаче не й каза за втората си работа с доставката на закуски за брокерите, банкерите и застрахователните агенти. Не й каза, защото искаше тя да се гордее с него. Както той се гордееше с нея.

Меган беше всичко, което искаше. Попи също — красиво дете — и той беше сигурен, че безкрайният плач щеше да престане все някой ден и всичко щеше да се оправи.

Само че животът в Лондон — сивите улици, намръщените лица, желанието да избягаш, дори и у хора, които не мечтаят да живеят на друго място… Не така си представяше живота си.

Секс, сън, слънце, истинско гмуркане — тези любими занимания някак си бяха оставени в миналото. И той се чудеше. Наистина се питаше.

Колко можеш да пожертваш за човека, когото обичаш, и да продължиш да го обичаш?

Джесика буташе количката на Попи през мръсните многолюдни улици и си мислеше, че повечето от майките тук изглеждаха напълно изтощени.

Състарени без време. С петносани дрехи, които не биха приели дори в „Оксфам“8. Мазни неподдържани коси. Съсипани до крайност. Напомняха й на някого. Шокира се, когато осъзна, че й напомняха на Меган.