Светът е пълен с чудеса

— Не го казвай. Моля те. Не казвай неща, които не са верни.

Притесняваше се за тялото си. Сякаш отново беше тийнейджърка. Освен че сега, вместо шини на зъбите и акне имаше белег, разделящ тялото й на две, който никога нямаше да изчезне, и разранени безполезни зърна, които пулсираха на болезнено твърди гърди, тези гърди, които бяха странни, непознати и тежки, а коремът още беше издут там, където преди беше бебето.

— Красива си, Меган. За мен винаги ще бъдеш.

— Не, моля ти се. Виж ме на какво приличам.

Тя отгърна халата си, смъкна леко долнището на пижамата и предпазливо повдигна тениската си. Белегът от раждането още беше синкаво-червеникав. Той отстъпи назад и го проследи с пръст, без да го докосва.

— Оттук е излязла дъщеря ни — каза той. — Не е грозно.

Меган оброни глава. Искаше той да остане. Но не търсеше това в него.

— Толкова съм уморена — каза.

— Да поспим тогава. — Той внимателно дръпна надолу тениската й. — И тримата.

Тя остави халата да се смъкне на пода, а той се съблече в полумрака на спалнята, вслушвайки се в дишането на дъщеря им. Отпусна се на леглото. Тя се бе обърнала с гръб към него, но не възрази, когато той се сгуши зад нея.

— Толкова съм уморена.

— Заспивай тогава.

— Може би сутринта…

— Не бързам за никъде.

Той я прегърна и докато се гушеха един в друг, тя почувства топлината на друго човешко тяло и когато великолепното одеяло на съня най-сетне се спусна над уморените им кости, Меган се предаде.

Част трета Най-естественото нещо

Глава 19

Когато Кат беше на дванайсет, Джеси на осем, а изтърсакът Меган — голямо четиригодишно момиченце, беше решено, че момичетата ще живеят с майка си.

Решението не беше взето от Оливия, нито от Джак, а еднолично от Кат, самостоятелно и без да се допита.

В годината, след като майка им ги напусна, положението вкъщи се бе влошило. Сигурно парите в домакинството не стигаха и баща им работеше през цялото време — макар че след години Кат виждаше как хората понякога използваха работата като претекст да не си бъдат вкъщи, затова може би проблемът не беше в парите.

Новата бавачка, тромава руса мома от Хамбург, не можеше да се справи с тях и не знаеше откъде да започне. А изведнъж и трите се нуждаеха от помощ.

Кат таеше силен гняв, който не можеше да обясни, Меган пак беше започнала да се напикава в леглото, а Джеси бе станала ревлива и все нареждаше, че иска всичко да бъде като преди. Кат също го искаше.

Консервирана храна, това си спомняше Кат от онзи период. Консервирана храна и стаен гняв.

В дванайсетгодишното си сърце Кат знаеше, че нещата никога няма да бъдат както преди. Не и след като мъжът в таксито дойде за майка им. Тя направи каквото можа.

Заведе ги да живеят с майка си.

Беше учудващо лесно. Кат вече беше усвоила до тънкост надменното безразличие, с което си служеше майка, им, когато говореше с прислугата, и бе уведомила втрещената бавачка, че всичко е уговорено и те заминават за „Сейнт Джон Ууд“ за неопределено време.

— Aber7 баща ти, Кат-кин…

— Баща ми е напълно в течение на плановете ни, уверявам те.

Момичетата развълнувано опаковаха чантите си, докато голямата руса мома се опита — неуспешно — да се свърже с Джак Джуъл. Взеха си само най-необходимото — пижами, четки за зъби, говорещата жаба за Меган, няколко Барбита и Кенове за Джеси, диска на Блонди за Кат. После отидоха на станцията на метрото, хванати за ръце, Кат и Джеси се редуваха да носят Меган, когато отказваше да ходи.

Когато се качиха на метрото, Джесика даде на голямата си сестра тайния си подарък — шепа пари от монополи. Кат го прие с благодарност и не каза на Джеси, че е малка глупачка. Отсега нататък щеше да се грижи много добре за сестрите си.

„Сейнт Джон Ууд“ представляваше съвсем друг свят, изобщо не приличаше на зеления им квартал. Имаше много чернокожи — години по-късно Кат осъзна, че сигурно са били там заради крикета в „Лордс“ — и всички имаха вид на милионери. Меган се препъна от някакъв боклук на улицата, който се оказа недопушена пура колкото кебапче.

Невероятно богаташки квартал на чернокожи. Такъв се стори на Кат. Сигурна беше, че тук ще са щастливи.

Илюзията й бе разбита, когато майка им отвори входната врата.

— Не съм такъв човек — не спираше да повтаря Оливия, като че ли Кат не я бе чула още първия път, докато се опитваше да се свърже с бившия си съпруг по телефона, а Джеси и Меган създаваха хаос в подредения апартамент, пречкаха се на прислужницата филипинка, която им се усмихвате съчувствено, както се стори на Кат — и пипаха различни вещи, които не бяха за пипане от лепкави пръстчета на момиченца. „Меган, не снимката ми с Роджър Мур!“ Кат с нарастващо отчаяние се опита да й обясни защо е добра идея да живеят при нея, като ходеше по петите на майка си из апартамента, а парите от монополи се сипеха от джобовете й.

— Ама аз мислех, че ще ни се зарадваш. Мислех си, че ще е хубаво да сме отново заедно. Мислех си…

— Мислела си тя! Мислиш твърде много, млада госпожице!

— Не искаш ли да живееш с децата си? Повечето майки…