Светът е пълен с чудеса

Обичаше дъщеря си — нямаше място за съмнение. Но не можеше да се справя с тази роля, не беше в природата й, приличаше повече на Оливия, отколкото бе допуснала, а бебето заслужаваше нещо по-добро. Меган чувстваше, че се раздава докрай, но нейното „докрай“ беше смешно незадоволително.

Знаеше, че много жени преминават през бременността и майчинството без помощ. Виждаше ги всеки ден в кабинетите. Самотните майки се превръщаха в норма. Тогава защо на нея й беше толкова трудно? Или вероятно всички се чувстваха по този начин, горките жени, отглеждащи децата си соло. Сега знаеше какво е да живееш в „Съни Вю“.

Наближаваше краят на стажа й. Трябваше да положи тричасов изпит, който по всеобщо мнение беше най-лесната част от сборната оценка.

— Ами ако не го издържа? — реши се да попита Лоуфорд.

— Всички минават — успокои я той. — Пропадат само хората, които наистина са провалили живота си.

— Как се чувстваш? — попита Кат.

Рори изви гръб и затвори очи, лицето му — с цвета на вчерашните превръзки. Тихо простена. Болкоуспокояващите не действаха или не бяха достатъчно силни за мъж, на когото току-що са му правили операция на тестисите.

Повръщаше му се, но стомахът му беше празен. Усещаше зловеща мокрота там долу. Чувстваше как кръвта се процежда през превръзката на горките му подути топки. Мили Боже — рече си той, — горките копелета доста изпатиха!

— Как се чувствам? — рече замислено. — Щом питаш — като човек, на когото току-що са разрязали топките, а после са ги зашили с телбод.

— Но си струва, нали? — настоя Кат и хвана ръката му. — Струва си.

Той кимна.

— Да, струва си.

Тя го целуна лекичко по напуканите устни.

Макар да се чувстваше като кастриран котарак — каква ирония, тъй като целта на операцията беше да го направи отново котарак с напълно работеща репродуктивна система, — той прокара длан по крака й. Стигаше чак до сливиците й. Дължината на тези великолепни крака не преставаше да го удивлява и той обичаше да ги обхожда с ръка от коляното до бедрото. „Измерваш ме“ — казваше тя и се смееше.

— Какво следва после? — попита Кат.

Той изстена и се намести.

— Когато зарасне, ще дойда и ще еякулирам в чашка или в някаква си епруветка.

— Говори със зет ми Паоло. Знам, че го е правил много пъти.

— Кат, ако има нещо, за което един мъж няма нужда от уроци, то това е… как да онанира. Ох! — Той изохка и потръпна от режещата болка. — Мастурбацията.

— И ще преброят сперматозоидите?

— Ще ги броят. Ще ги гъделичкат. За да видят дали могат да скачат през обръчи. Да видят дали още са там.

— Там ще са. Сигурна съм.

Той се усмихна на красивото й, озарено от очакване лице. Да, струваше си отново да я има в живота си. Тя се държеше, сякаш срещата на спермата с яйцеклетката е най-трудното нещо.

Истински трудната част, Рори го знаеше от опит, беше да запазиш връзката си през дългите години на отглеждане на детето. Да останете заедно, когато сте майка и баща, беше наистина трудната част и в едно тайно кътче на душата си той се колебаеше дали ще може да го направи отново.

Мисълта за повторно бащинство го изпълваше едновременно с вълнение и с ужас. Защото знаеше какво коства, а то костваше много. Но не можеше да й откаже. Ако тя щеше да има бебе от някого, тогава — моля те, Боже! — нека да е от него.

По-късно синът му седеше на леглото и ядеше от гроздето му, свъсил лице.

— Е, значи Кат иска деца, а? — попита Джейк.

Рори простена и подръпна превръзките, за да облекчи огъня там долу.

— Накрая — отвърна — всички те искат деца.

На Кърк му се струваше, че отношението на жените към свирката се бе променило през годините.

Когато беше момче, свирката беше върховната награда — само ако момичето (тогава бяха момичета, не жени) решеше, че си мъжът, с когото ще прекара живота си или поне следващите няколко месеца. В онези дни, ако ти направеха свирка, можеше да се смяташ за късметлия. Вече не беше така.

Сега свирката беше свързана с усещане за измама, като че са ти дали утешителна награда. Правеха ги от немай-къде, а истинския секс, секса с проникване, вагиналния секс отказваха — размахвания морков, Светия Граал.

Не че на жените им харесваше да правят свирки. За разлика от другия секс, с проникването, никога няма да ги чуеш да се оплакват, че е свършило твърде бързо.

— О, тази свирка беше малко кратка!

Никога не сте го чували, нали?

Когато беше момче, свирката беше подарък. Сега, когато беше мъж, тя му се струваше като подаяние. Какво се бе променило? Увеличаването на свирките можеше да се обясни със страха от забременяване, защото тийнейджърките от кварталите на Сидни изпитваха неподправен ужас от забременяване, за разлика от зрелите независими жени, които познаваше сега, с техните спирали, песари и хапчета „на следващата сутрин“.

Може би свирката се бе превърнала в разменна монета, в застраховка, в гаранция, че ще останеш, във власт на жената над теб. Ако една жена може да го направи за теб, защо ще я напускаш? Има ли нещо по-хубаво от това?