Светът е пълен с чудеса

— С едно мексиканче. С обещаващ старт. Гледах филмите му. — Меган вече беше наясно — гледал е опонента си на видео. — Добър техничен боксьор, не кибритлия. Необичайно за мексиканец. Обикновено са смесица от двете.

— Изглежда опасен.

Същата срамежлива усмивка.

— Ще видим.

— Дъщеря ти ще дойде ли да те гледа? Шарлът?

— Шарлът? Не, ще остане с мама.

Боксьорът беше самотен баща. Съпругата му, също пациентка на кабинетите, ги беше напуснала. Имаше друг съпруг и друго бебе на път. За Шарлът се грижеше боксьорът, а докато тренираше — майка му. Без бабите тук щеше да е квартал от сираци.

Боксьорът беше длъжен да минава на цялостен преглед при Меган преди всеки мач. След последния мач Меган откри следи от кръв в урината му, което бе признак на вътрешни наранявания на бъбреците. Тя нямаше друг избор, освен да го отбележи в медицинския му картон и да го спре от боксиране. Въпреки че бе горчиво разочарован, той го прие безропотно като поредния тежък удар на съдбата. Повечето й пациенти, ако не станеше тяхното, начаса започваха да я заливат с гневни и заплашителни тиради. Но не и боксьорът.

Този път му измери кръвното налягане, направи тест за СПИН, прегледа очните му дъна. Вслушваше се за нарушения в говора или за аритмия. После му подаде пластмасова епруветка.

— Няма проблеми.

На Меган й дожаля за него. Единственият начин да изхранва дъщеря си, който владееше, бе да се боксира. Но годините казваха думата си, както безмилостните тренировки, които сигурно надвишаваха по брой действителните мачове, и всеки път ставаше по-трудно да минава прегледа. Какво можеше да стори тя? Трябваше да го изследва. Такъв беше законът.

Боксьорът се върна от тоалетната с проба от урината. Меган я взе, за да отбележи върху нея името и датата, преди да я изпрати в лабораторията.

А тя беше студена като камък.

Погледна го и под кожата с цвят на кафе той се изчерви.

Това не беше неговата урина. Иначе щеше да е топла. А тази явно беше подготвена много по-отрано. Меган знаеше, че изследването няма да покаже следи от кръв.

Тя обаче не каза нищо и след няколко дни го уведоми, че е минал успешно прегледа.

Защото бе започнала да разбира на какво е способен човек за детето си.

На всичко.

— Има нещо, което не съм ти казвала — започна Джесика.

Нямаше причина да му го казва точно сега. Никаква причина да му го казва тази вечер. И никаква причина изобщо да му го казва — освен че чувстваше, че тази тайна, която я изяждаше от толкова дълго време, не биваше да стои между тях. Нямаше причина да я споделя с него, освен правото му да знае.

Паоло се претърколи на една страна и се подпря на лакът.

— Какво?

— Правила съм аборт.

Мълчание в меко осветената спалня. Тежката дума, увиснала между тях. Бавно и мъчително той започна да разбира.

— Искаш да кажеш, че си правила аборт, преди да се познаваме? Преди мен?

Тя кимна.

— Много преди да се запознаем. Когато бях в гимназията. На шестнайсет.

Той се опита да възприеме чутото. Фактите, жестоката ирония. Тази жена, жената, която обичаше, която повече от всичко на света искаше да бъде майка, е прекъснала бременност в един друг живот. Не — в същия живот, който споделяше със съпруга си.

— Защо ми го казваш сега, Джес?

— Защото искам да разбереш, че това е моето наказание, задето направих аборт.

— Твоето наказание?

— Не мога да имам дете, защото убих онова бебе.

— Джес, не е вярно. Това не е наказанието ти.

— Обърках организма си, знам, че така е станало. — Гласът й беше напълно спокоен. Бе го обмисляла от много време. В съзнанието й нямаше капчица съмнение, само мрачно примирение. — Никой не е в състояние да ме убеди в противното. Това ми е наказанието. Заслужавам да бъда наказана. Съжалявам само, че ти също си наказан.

— Джесика, ти не си наказана. Така се е случило. На колко години си била? На шестнайсет? Тогава не си можела да имаш дете — самата ти си била дете.

— Кат ме заведе. Баща ми така и не разбра. Трябваше да съм на училищна екскурзия. Сега си мисля… подлагаме телата си на какво ли не. Убиваме бебета. Всичко си има цена.

— Ти не си убила бебе, Джесика.

— А после сме изненадани, когато телата ни откажат. Не знам какво ми е, Паоло — дали вътрешностите ми са повредени, или Бог ми дава урок.

— Бог не е толкова жесток.

— Само знам, че всичките ми проблеми, всички наши проблеми, са свързани с онзи ден. Това е наказание. Как иначе може да бъде наречено?

— Обичаше ли това момче?

Искаше да я утеши, наистина. Но изпитваше и гняв, ревност, че някой друг е бил с жената, която обичаше. Не беше склонен към насилие, но с най-голямо удоволствие би наранил този мъж. Не, не мъж — това проклето момче.

— Беше жребецът на гимназията. Футболна звезда. Момичетата бяха луди по него — не знам дали мога да го нарека любов, но тогава си мислех, че е любов. Господи, дано… Съжалявам, съжалявам!

— Няма нищо.

Трогна се. Това не можеше да му попречи да я обича. Нищо не бе в състояние да му попречи, защото любовта му беше силна и безусловна.