Светът е пълен с чудеса

— Какво има? — Сети се за бившата си съпруга и необяснимите сълзи, след като се роди синът им. — Следродилна депресия или нещо друго? Извинявай, не е моя работа.

— Не, няма нищо. Знам, че харесваш Меган, тя също винаги много те е харесвала. Не съм сигурна къде свършва доброто старо изтощение и къде започва следродилната депресия. Едва ли някой знае.

Тя беше съвсем открита с него — това най-много му допадаше. Зачервена от емоции, пълна с живот. Не като непознатите, разочаровани и студени. Това беше Кат, която познаваше, въпреки червилото, токчетата и специалната рокля. Не можеше да й устои.

— На мен също — изрече, нагласявайки пръчиците за хранене. — И на мен ми липсваше да имам някого до себе си.

Трябва време, за да се научиш да спиш с някого, мислеше си той по-късно.

Не просто сексът — въпреки че и този момент го имаше, — а физическият акт да споделяш леглото с друг, да прекараш нощта с него. Придърпването на завивката. Краката и ръцете, преметнати през тялото ти, или сръгването в ребрата. Необходими са месеци, години, за да привикнете. Но спането с Кат беше лесно и това му харесваше.

Физически му бе по-близка, от която и да е друга жена. — Познаваше в подробности източеното тяло — от смешните пръсти на краката (средният пръст излизаше над другите, защото като дете омалелите й обувки не са били сменяни навреме), издължените крайници, малките гърди, глуповатата детска усмивка — само зъби и венци, усмивка като слънце иззад облак — чак до ушите със следи от дупки (Джесика нагряла на печката игла, когато Кат била на четиринайсет, а Джеси на десет — всичко станало в кръв). Познаваше тялото й като своето, но не можеше да му се насити. Беше горд и щастлив, че двамата знаеха как да поделят леглото.

— Искам детето ми да владее карате — прошепна с лице в шията му, докато се наместваше в извивките на тялото му, — ако имам някой ден.

Той се усмихна в тъмното.

— Твое дете, а? Не си ли мислила за кунг-фу?

— Предпочитам карате.

— Че защо?

— Защото искам ти да я научиш. Преподаваш само карате, нали? Нали не можеш да се преквалифицираш?

— Не, човек не може да владее всичко. Избираш една дисциплина и се придържаш към нея цял живот. — Гласовете им звучаха нежно в нощта. Това му беше най-лошото в скъсването им. Бе загубил най-добрия си приятел. — То е като… щях да кажа като избирането на партньор. Обаче колко дълго издържат хората?

— Десет години — отвърна тя. — Толкова дълго трае средностатистическият брак днес. Прочетох го в един вестник. Ала това е, когато хората не сполучат. Предполагам, че ако имаш късмет, трае по-дълго.

Той се превъртя и обърна лице към нея.

— Какво правим, Кат?

Тя си пое дъх.

— Мисля, че трябва да се съберем. И да си имаме бебе. Поне сме длъжни да опитаме.

— Кат!

— Знам, знам.

— Кат, аз не мога да имам деца. Известно ти е.

— Няма нищо. Говорих с Меган. Тя каза, че може да се извърши обратната операция. Да се направи обратна вазектомия.

— Отново да се подложа на това?

— Не. Да се направи по обратния път. Да се възвърне предишното положение. Обратна вазектомия. Така го наричат. Вместо да ти прекъснат… как се наричат — тръбите?

— Каналчетата. Мисля, че така им викат.

— Вместо да ги прекъснат, ги зашиват.

Беше грешка. Красива грешка. Само отново щеше да бъде наранен. По-добре да беше скъсал, без да се обръща назад. Сега вече беше твърде късно.

— Знаеш ли какви са шансовете за успех?

— Знам, че няма гаранция. Меган ми обясни. Знам, че когато са ти я правили, са ти обяснили, че е необратима.

— Именно. Смяташ ли, че не съм мислил за това? Смяташ ли, че никога не съм обмислял да се подложа на обратната процедура? И да се опитам да имам дете?

Само за да си щастлива. Ти да си щастлива.

— Това се прави, Рори. Мъжете се подлагат на обратната операция и имат деца. Все едно някой да спечели на лотария.

— Знаеш ли какви са шансовете да спечелиш на лотария?

— Както казах, знам, че има голяма вероятност за неуспех. Но също така знам, че някой винаги печели. И мисля, че ще бъдеш страхотен баща. Силен, нежен, забавен. Мисля, че ти си страхотен баща.

— Но съм уморен. Не го ли разбираш? Минал съм по този път. Дори ако е възможно — в което се съмнявам. Минал съм по този път преди години. Преживял съм го. От безсънните нощи и мръсните пелени до намирането на хашиш в чекмеджето с чорапите.

— Бебето ще ти вдъхне енергия. Ще те подмлади. Ще придаде смисъл на живота ти.

Тя си вярваше. Отчаяно го искаше. И наистина, искрено го искаше с него. Не с някой друг мъж.

Бяха стигнали до момента, в който или се обличаш и си отиваш вкъщи, или я вземаш в прегръдките си. Така че той я прегърна и тя го целуна по устните.

— Липсваше ми това — каза той. В тялото му отново се надигаше топлина. — Много ми липсваше.

— Винаги съм смятала, че се учиш да бъдеш майка от собствената си майка — започна Кат. — Обаче не е вярно. Виждам го при Меган и Попи. Собственото ти дете. То те учи как да бъдеш майка.

Устните му бяха върху нейните, по цялото й тяло, искаха да опознаят тези издължени крайници, да ги запечатат в паметта му, за да ги носи завинаги със себе си.