Светът е пълен с чудеса

Накрая всички си отидоха, дори Джесика и Кат, и Меган остана сама, с широко отворени очи, с Попи, някъде в сградата над нея, заспала в кувьоза на интензивното отделение, пазена от два пъти по-голяма плюшена маймунка.

Интензивното отделение работеше денонощно. Сестрите от нощната смяна се зарадваха на Меган, която се дотътри в отделението заедно със системата и седна да погледа как бебето й спи. Нощем интензивното беше много по-спокойно място, отколкото през деня, когато беше пълно с консултанти, лекари, приятели и близки. Меган определено го предпочиташе през нощта, защото не се налагаше да си слага маската на храброст и веселие.

— Искате ли да поемете храненето в три? — попита я сестрата китайка.

Меган поклати глава и се загърна по-плътно с халата.

— По-добре вие, вас ви бива повече.

Сестрата погледна внимателно Меган с котешките си очи.

— Ще е добре за вас. За двете ви.

И Меган остави сестрата да извади Попи от пластмасовата й кутия, нагласи я върху ръката й и Меган пъхна биберона на шишето между устните й. В шишето имаше жалко количество мляко. Кърмата й май пресъхваше.

Меган, която винаги беше толкова способна, която с лекота преодоляваше всички препятствия, които животът изпречваше на пътя й — развода на родителите й, медицинската академия, безчетните изпити, — почувства как сълзите напират в очите й и си рече: „Не мога ли да направя нещо като хората?“

Тя подържа бебето, внимателно наклонила шишето, докато Попи не нададе стон от изтощение и главичката й не се килна настрани, а вълнената й шапка не се свлече върху очите й.

— Засега стига — каза сестрата.

Меган издърпа шишето. И тогава то се случи.

Попи се усмихна.

Ъгълчетата на широката й малка уста се извиха нагоре и за няколко поразителни мига тя оголи беззъбите си венци. Усмивка! Усмивка от дъщеря й!

— Видяхте ли? — попита Меган.

— Какво?

— Тя ми се усмихна!

Сестрата смръщи лице.

— Вероятно се е оригнала.

Оригване, рече си Меган. Съчетание от газове и мляко, затворени в стомахче с размера на напръстник. Или физическо съвпадение — гримаса на дискомфорт или изтощение, която наподобява усмивка. Не, на Меган не й се вярваше.

За нея това си беше чиста усмивка.

Глава 17

Рори видя Кат да влиза в залата по карате колкото се може по-тихо и веднага забеляза, че се е постарала да се разкраси.

Високи токчета, червило, специална рокля. Това не беше Кат, която познаваше. Това беше жена, решила да положи допълнителни усилия тази вечер.

Изненада се да я види точно тук. Осъзна, че не му допада решението й да се появи изведнъж в работата му, без да се обади предварително. Но усилията, които беше положила за външния си вид, докоснаха сърцето му и го изпълниха с невероятна нежност.

Над главите на двайсетте деца, обърнати с лице към него, Рори видя как тя се огледа къде да седне. Курсистите му бяха на възраст от пет до петнайсет, боси, в целомъдрени бели екипи и цветни колани, зяпнали го в устата — дори малките, които попиваха всяка негова дума и чакаха да им поговори още за техниките на париране с крака.

— Вътрешното париране — нами-аши на японски — е полезно, когато нападателят се опитва да ви ритне в слабините.

Кат му се усмихна стеснително от дъното на помещението.

О, тя нямаше нужда от високи токчета с тези крака, помисли си Рори. И не се нуждаеше от червило с тези устни. Жена като нея нямаше нужда от специална рокля.

И без всичко това тя си беше красива.

Когато часът свърши и той си взе душ и се преоблече, каза на Кат, че знае един суши ресторант наблизо. Заведението се оказа препълнено, на двете свободни маси имаше табелки за резервация и ги поканиха да се хранят на бара, ако желаят. Обсъдиха го, решиха, че нямат нищо против, и се настаниха срещу готвача с бяла шапка, който се трудеше над лентичките от сурова риба.

— В японските ресторанти ми харесва това, че можеш да вечеряш и сам — сподели той. — Просто можеш да седнеш на бара. Във френските и италианските не е така. Всички гледат на теб като на самотник. В японските ресторанти можеш да се храниш сам и никой няма да ти обърне внимание.

— Е, по-приятно е с компания — вметна Кат. — Дори тук, на бара. По-приятно е, когато си с някого.

Той се усмихна.

— Сигурно.

— Точно това ми липсваше — каза тя и си личеше, че не й е лесно да го изрече. — Да имам някого до себе си.

Поседяха мълчаливо, докато сервитьорката им поднесе соевата супа, зеления чай и лакираната купа със суши.

— Благодаря ти, че си се погрижила за момчето ми.

— Не съм направила нищо особено.

Усещаше присъствието му много близо. Беше забравила колко е едър, колко е солиден. Не приличаше на онези мършави момчета, които срещаше по клубовете.

— Бях много заета. С работата. Със сестра ми и бебето.

— Меган? Родила е?

— Момиченце. Попи. Попи Джуъл.

Лицето му се озари от удоволствие.

— Страхотно! Предай й моите поздрави.

Разбира се. Меган беше негова курсистка преди време.

— Сигурно е много щастлива — каза Рори.

— Ами… малко по-сложно е. Не бих казала, че е щастлива. Не точно.