Светът е пълен с чудеса

Докато сестрите и лекарите правеха всичко по силите си за тези бебета — Джесика се чудеше какво биха могли всъщност да сторят, — родителите стояха безпомощно или тихо плачеха до своето новородено. Майката и бащата на момченцето със синдрома на Даун водеха със себе си около петгодишно момиченце. Когато си минал безпроблемно по този път веднъж, помисли си Джесика, сигурно се отпускаш. Сигурно вярваш, че лошите неща се случват на другите семейства. И тогава светът ти рухва. И се случва точно на теб.

Джесика се чудеше дали да не каже няколко думи за подкрепа на другите семейства с недоносени бебета. Можеше да им каже, че малкото им момченце е хубавец — дори когато вълнената шапка беше захлупила лицето му, — или че дребното им момиченце е красавица — нищо че лежеше като белезникаво филе в камерата за замразени храни в магазина.

Но Джесика не намираше окуражителни думи за семействата, които имаха по-тежки проблеми.

Не можеше да каже на майката и бащата на бебе със синдрома на Даун или момченце с дупка в сърцето, че всичко ще се оправи. Нямаше право да изрече тези думи, нямаше право да им предлага евтино безпочвено утешение.

Защото това научаваше човек в интензивното отделение — не всеки, който имаше дете, получаваше гаранция за щастлив край.

Джесика гледаше спящата си племенница. Вече свикваше — несигурното конвулсивно дишане, отчаяната жажда за живот. Като кученце или котенце, със смачкано личице, но и трогателно красиво.

Попи щеше да се оправи.

Джесика се тревожеше по-скоро за Меган.

Като новоизлюпено птиче, мислеше си Кат.

Джесика държеше бебето с една ръка, а с другата го хранеше от малка бутилка с няколко капчици мляко. Заради затворените очи и учудващо голямата зинала уста — устата на Попи беше единственото голямо нещо в нея — Кат си помисли, че изглежда като току-що излюпено птиче в гнездо, което си чака червейчето.

— Една трошка е — въздъхна Кат. — Не прилича на човек.

— Не се тревожи за Попи — увери я Джесика. — Тя е жилава малка калпазанка.

— Не трябва ли Меган да я кърми? Не е ли по-добре за бебето?

— Попи е твърде малка, за да бъде кърмена. Още няма сили да суче. Нали, мила?

Бебето беше заспало, с пълно тумбаче, но не изпускаше биберона. Джесика нежно дръпна бутилката и тя се отлепи от месестата уста на бебето с тихо „пляк“.

Кат погали меката бузка на Попи, сякаш се боеше да не я събуди или може би да не я счупи. И отново го почувства — завладяващото благоговение пред това чудо на живота.

— Как е Меган? — попита Джесика.

Кат поклати глава.

— Сякаш я е прегазил валяк. Мислех си, че цезаровото сечение е лесна работа, изборът на богатите, твърде изискани, за да се напъват и така нататък. Те наистина я разрязаха, нали?

— Цезаровото сечение е сериозна коремна операция. — Джесика повтори едно от любимите изречения на господин Стюарт.

— Не очаквах, че ще бъде като сцена от „Извънземното“.

Двете сестри загледаха мълчаливо спящото бебе. После Джесика тихо продума:

— Очаквах, че ще се почувствам ужасно, като я взема в ръце. Мислех си, че няма да мога да го понеса. Защото Меган има бебе, а аз не. Но виж я само — как може човек да изпитва лоши чувства, когато я гушне? Как може това бебе да предизвика отрицателни емоции? Тя вече не е въображаемото бебе, нали? В нея няма нищо теоретично. Безспорно тя е Попи. Не е някаква абстрактна идея. Тя е Попи Джуъл и ще остане тук. Ето, подръж я малко.

Кат непохватно пое бебето.

Не й се удаваше така естествено, както на Джесика. Не защото се страхуваше, че ще я изпусне на главата — макар че и този момент го имаше, — а защото, за разлика от Джесика, чувствата, които предизвикваше бебето, заплашваха да я погълнат. Кой би повярвал, че ще стане така? Че Джесика ще приеме раждането с лекота, а светът на Кат ще се преобърне с главата надолу.

Като подържа бебето, почувства физически копнеж, по-силен от всяка страст към любовник, работа или желание да притежава нещо.

Тя държеше това толкова малко бебе, което още не приличаше на човешко същество, и искаше свое собствено. Лудост беше — какво щеше да го прави? Къде щеше да го сложи? Къде щеше да спи?

Но чувството беше по-силно от всичко. Струваше й се, че е пропиляла много години за незначителни неща. В преследване на удоволствия и пари, безкрайните смешни желания за по-хубава кола и по-голям апартамент, подчинени на последните й прищявки и нужди.

На трийсет и шест години съм, помисли си, докато държеше леката като перце племенница. По-близо съм до четирийсет, отколкото до трийсет, и няма да умра, без да държа един ден в ръце свое бебе.

Сега й трябваше само… — какво беше то отново?

О, да. Мъж.

Оливия Джуъл стоеше в сумрачния коридор пред интензивното отделение и ги наблюдаваше през стъклото. Двете й по-големи дъщери, които си подаваха бебето на най-малката — първото внуче на Оливия — една на друга, сякаш можеха да го счупят.

Бебето беше увито като ескимос. Доколкото Оливия виждаше, беше грозно малко копеленце. Ако питаха нея, всички бебета бяха отблъскващи. Но смачканото лице на това тук беше в състояние да пресече дори мляко.