Светът е пълен с чудеса

Вратата се отвори и господин Стюарт влезе със сноп листа. Той дари Джесика с холивудската си усмивка, после седна на леглото и хвана ръката на Меган.

— Докъде сме?

— Трийсет и четвърта седмица — отвърна тя. — Все още е твърде рано. Още е много малка. Само килограм и половина. Искам да се опитам да изкарам до трийсет и шестата седмица. Не може ли да опитаме?

Той кимна замислено.

— Вижте това.

Беше крива от графика. Линията рязко се спускаше, изравняваше се и накрая се устремяваше надолу. Беше като полет на стрела, готова да се забие в земята.

— Темпото на растеж на бебето — обясни Меган. — Забавя се.

— Неизбежно беше. Прееклампсията се отразява на снабдяването на плацентата с кръв. Рано или късно бебето спира да расте. Но, разбира се, това вече ви е известно.

Джесика разтревожено се взря в графиката над рамото на акушер-гинеколога.

— Но какво ще рече това?

В продължение на няколко секунди в стаята се чуваше само усиленият звук от сърдечните тонове на бебето. Меган проговори:

— Ще рече, че е време.

После започна чакането. Което продължи до безкрай, тъй като натовареният график на анестезиолога и лондонският трафик забавиха раждането на дъщерята на Меган. Акушерки и сестри идваха и си отиваха, мереха кръвното й налягане и разменяха с нея по някоя приказка, сякаш Меган чакаше автобус, не бебе.

Цялото това чакане! Как може човек да е отегчен в навечерието на нещо толкова значимо? Меган имаше усещането, че животът й е спрял. Мъртво време, докато анестезиологът не се добра до болницата. Кат пристигна с подранил букет. Джесика масажираше стъпалата на Меган. Джак се обади и не знаеше какво да каже. Кърк чакаше отвън до прозореца, като се стараеше да не пречи.

Тогава всичко беше готово и на Джесика й се стори, че всичко се разви обезпокоително бързо. Като в онези филми за осъдените на смърт — внезапното трескаво бързане да се свърши и да се забрави.

С Кат и Джесика от двете й страни, хванали ръцете й, Меган беше вдигната от двама яки санитари, преместена на подвижното легло и изкарана от стаята в ярко осветените болнични коридори, които миришеха на болнична храна и цветя. В огромния асансьор, долу в мазето, където господин Стюарт я чакаше, красив в синята си манта като Робърт Редфорд в морскосиньо в „Такива, каквито бяхме“.

А след това в чакалнята, където я чакаше анестезиологът, гласът му бе успокояващ като на нежен любовник, докато вкарваше иглата.

Стаята след чакалнята беше пълна с щастливи хора, които си бъбреха, облечени в сини униформи и шапки за баня. Бяха наобиколили една маса. Под светлините на операционната тя грееше като олтар. През цялото време сестрите не пуснаха ръката на Меган.

Бъдещият баща ги следваше неотклонно. Дадоха му синя престилка, найлонова шапка за баня и хирургическа маска. Сърцето му биеше лудо. Момиченце, момиченце, щеше да е момиченце. Това невероятно дете! Скоро ще бъде тук. Нищо не можеше да направи. Освен да се подготви да бъде добър баща. И той се запита какво щеше да разкаже на дъщеря си за мъжете.

Как можеше да я подготви за лъжите им, за номерата и черните им сърца? Нашите черни сърца? Детските й години ще отлетят и не след дълго момчетата ще я заглеждат, драгоценното му момиченце! — по същия пресметлив начин, както той беше заглеждал момичетата в трийсет държави.

Обичаше я толкова много и най-големият му страх вече бе да не срещне такъв като него. Това беше горчивата съдба на женкарите — да станат бащи на някое мило и красиво момиченце.

Закараха Меган в ярко осветената операционна, където имаше повече хора, отколкото бе очаквала. Бяха млади, усмихнати, облечени в еднакви сини престилки.

— Някакви желания? — попита един от тях, сякаш бяха в радиопредаване с концерт по желание, а не правеха спешно цезарово сечение. Кърк се сети за компактдиска в джоба си. Подаде го и го пъхнаха в уредба, каквито имаха бандите в гетата. Започнаха да се суетят около Меган — обуха някакви странно секси чорапи върху слабите й бели крака, вкараха й система в ръката, шепнейки приятни безсмислици.

Анестезиологът се надвеси над нея и поставиха върху корема й портативен монитор. Кърк го загледа с удивление. Беше чувал, че има чаршаф. Слагаха чаршаф върху корема на жената при цезарово сечение. Така беше чувал, това очакваше. Чаршаф като палатка, която можеше да приюти семейство бедуини. Това тук беше по-скоро носна кърпичка. Ако източеше шия, можеше да види всичко.

Инжектираха с упойка издутия корем на Меган и когато господин Стюарт се наведе над нея, държеше в ръце тънък скалпел. Кърк долепи лице до лицето на Меган, докато се мъчеше да си поеме въздух. Трябваше да има чаршаф. Какво стана с шибания чаршаф?!

Какво щеше да стане ако видеше крайче от разрязания корем на Меган и не можеше да го понесе? Ами ако първото нещо, което щеше да види дъщеря му, бе татко й, проснат на пода в несвяст? Как щеше да изглежда това?

Меган хвана ръката му.

— Не се тревожи — смънка леко заради замайването от упойката. — Ще се оправиш.