Светът е пълен с чудеса

Момичето на регистратурата замечтано го гледаше с нескривано обожание. Две акушерки се правеха, че са се запътили по работа, докато се кикотеха със зачервени бузи, надявайки се да ги забележи. Господин Стюарт се усмихна на Меган, откривайки равни бели зъби и ситни бръчици около сините си очи. Косата му с цвят на житен клас бе привлекателно разрошена, сякаш от грижи за жените не бе имал време да я среши.

Джесика и Кат го зяпнаха, после втренчиха погледи в Меган. Знаеше какво си мислят сестрите й. Този мъж е акушер-гинеколог? Този по-млад Робърт Редфорд? Преглежда вагини?

— Искам да ви покажа нещо — каза той на Меган. — Ако разполагате с пет минути.

Предложението му прозвуча неангажиращо, но ги заведе в интензивното отделение и Меган се сети, че срещата им не беше случайна. Сигурно го правеше с всички.

Жени с нейния проблем.

Интензивното отделение изглеждаше пусто. Нямаше сестри, явно и бебета. Само редици от празни кувьози. Въпреки това трите примерно си измиха ръцете над голямата мивка с индустриални размери и когато го последваха в помещението, забелязаха, че то не е празно. Едно бебе, толкова малко, че не приличаше на бебе, беше само в най-далечния ъгъл на отделението.

— Това е Хенри — поясни акушер-гинекологът.

Странно име за бебе, което тежи по-малко от две кила захар, хрумна на Меган. Голямо, внушително, наперено име — име на крал, на мъжага.

Не на сърцераздирателно късче живот, парче месо, което дишаше на пресекулки в кувьоза.

В интензивното отделение беше топло, но Хенри беше облечен като за люта зима. Увит в одеялце, с кукленски ръкавички и терлици на ръцете и краката, нещо като шапка с пискюл, която се смъкваше върху горкото му сбръчкано личице, абсурдно голяма за главата му с размер на малка ябълка.

— Мили Боже! — Джесика покри с ръка устата си. — Има вид на най-самотното малко същество в света. — Тя трескаво се огледа. — Къде са всички?

— Грижат се добре за него — увери я господин Стюарт. — Не се тревожете.

Кат беше онемяла. Нямах представа, мислеше си тя. Това се случва всеки ден, а аз нямам представа. Джесика се залепи за нея, без да откъсва очи от кувьоза. Кат нямаше нужда да я поглежда, за да разбере, че сестра й плаче.

Меган погледна Хенри и усети надигането на паниката. Тук ще донесат и моето бебе. Тук бебето ми ще оцелее или ще умре. Това ще стане. Бореше се да остане спокойна, безразлична — медик с лед във вените. Сякаш въпросите й бяха от чисто професионално любопитство.

— Кога се е родил?

— Преди два дни, в трийсет и петата седмица — отговори господин Стюарт. — Справя се много добре. Малко е дребничък, но майката е започнала да взема стероиди достатъчно рано и дробовете му са силни. — Той се усмихна съчувствено на разплаканата Джесика.

— Не се разстройвайте. Само го погледнете — диша без външна помощ. — После се обърна се към Меган: — Майката също имаше прееклампсия.

Меган сякаш видя мистър Стюарт с други очи. Колко умно да я доведе в интензивното отделение да види Хенри! Какъв добър лекар! Какъв мъдър човек!

Да я подготвя внимателно за живота на бъдеща майка с преждевременно родено бебе.

Глава 15

А после целият свят беше бебето.

Меган, която бе планирала да работи, докато не й изтекат водите, която си бе представяла, че ще продължава да приема пациенти и ще предписва антибиотици, докато не се покаже главичката на бебето, откри, че няма време за нищо, освен да се подготвя за раждането и да го отлага колкото се може повече.

Доктор Лоуфорд проявяваше невероятно разбиране. Позволи й да си вземе отпуската наведнъж и й каза, че по-късно ще му мислят, ако й трябва още време. Усмихна се срамежливо при думите, че винаги може да й напише болничен, и Меган си помисли, че това е първата му шега.

Не обсъждаха отпуска по майчинство, как бебето ще се отрази на оценката на стажа й, нито как ще се справя в новия си живот. Възможно ли беше да стане майка и лекар в една година? Никой не знаеше. Ала с бебето на път, Меган не виждаше как може да си позволи да не стане лекар.

До гуша й бе дошло да бъде прехвалената студентка и никога не би поискала пари от баща си или сестрите си. Открай време беше най-малкото и най-умно дете и ролята много й допадаше, затова отказваше да признае, че животът я е надвил.

Такава беше отпуската на Меган — всекидневни посещения в болницата за кръвни тестове, проби на урината и непрекъснато наблюдение на сърдечните тонове на бебето и кипналата преекламптична кръв на майката.

Опитваше се, но не можеше да си представи как ще изглежда професионалният й живот. След колко време можеше да се върне на работа? Дали щеше да пише отчетите си, докато бебето кротко спи в креватчето? Щеше ли да кърми по време на теста? Щеше ли да й дойде в повече и да се провали на финалната права? Меган не можеше да си го представи.

Дори не можеше да си представи бебето.