Светът е пълен с чудеса

Мистър Стюарт и акушерките й задаваха едни и същи въпроси всеки път. Как е зрението й? Замъглено ли е? Вижда ли проблясващи светлини? Непоносимо главоболие? Които всъщност се свеждаха до едно — дали този проблем, вашата прееклампсия, не се превръща в нещо много по-лошо?

Отначало нямаше голяма вяра в господин Стюарт. Струваше й се твърде суетен, твърде щастлив от вниманието на влюбените сестри и акушерки, които гледаха томително златистата му коса и широката усмивка. Обаче сега виждаше, че е извадила късмет да има господин Стюарт за акушер-гинеколог и зад външността на Робърт Редфорд се криеше блестящ дълбоко съвестен лекар. С наближаването на раждането Меган разбра, че шегите и чарът му бяха просто професионален маниер.

Докато разглеждаше всеки резултат от ултразвук, кръвен тест и изследване на урината, докато преценяваше показателите на кръвното й налягане и следеше сърдечните тонове на Попи, Стюарт откупваше колкото беше възможно повече време за майката и бебето, бореше се за всеки ден, даваше време на белите дробове на бебето да се развият със съзнанието, че кръвта на Меган може да кипне всеки момент и тогава майката и бебето щяха да поведат борба за живота си. Той нямаше да допусне нещата да стигнат чак дотам. Меган се тревожеше за живота на бебето си. Задачата на Стюарт беше да се тревожи и за двете.

Кръвното й налягане продължаваше да бъде сто и петдесет на деветдесет и пет — като на затлъстяващ шеф на средна възраст, — но бе стабилно. Всеки ултразвук показваше, че бебето е добре, въпреки че тежеше една идея под килограм и половина. Тя — Попи — имаше навика да кръстосва крачета, сякаш изчакваше големия ден като служител, който чака влака в осем и петнайсет за работа и това простичко движение отключи такава любов у Меган, на каквато не бе подозирала, че е способна.

На Попи й нямаше нищо. Меган съвсем ясно съзнаваше, че проблемът беше в нея, в майката. Лежеше на болничното легло, Джесика беше до нея, и слушаше усилените сърдечни тонове на Попи на апарата. Малкият живот, който растеше в нея.

— Ритмични и стабилни — усмихна се акушерката. — Ще ви оставя за малко. — Тя стисна ръката на Меган. — Не се тревожете. Тя е красиво бебенце.

След като акушерката излезе, Меган се обърна към сестра си.

— Понякога се чувствам така, сякаш съм я разочаровала още преди да се роди.

— Не говори глупости — отвърна Джесика. — И двете се справяте доста добре.

На вратата се почука.

— Пак е дошъл — въздъхна Меган. — Никой друг не си прави труда да чука.

— Влез — извика Джесика.

— Нещо ново? — попита Кърк, стеснително промушил глава през открехнатата врата.

— Няма да е като на кино — каза Меган. — Няма да се хвана за корема и да изпищя: „Време е!“

Кърк се усмихна засрамен. Джесика му се усмихна съчувствено. Това момче беше добро. Не очакваме ли точно това от мъжете? Да бъдат внимателни, загрижени, винаги до теб? Защо сестра й се държеше толкова сурово с него?

— Господин Стюарт ще види изследванията ми и ще реши, че кръвното ми налягане е прекалено високо — продължи Меган. — След това ще помоли анестезиолога да провери за прозорче в програмата си между голфа и следващата нещастна жена, която е наред за цезарово сечение. Затова не очаквай някаква болнична драма, ясно? Няма да видиш Джордж Клуни и бели престилки.

Той остана на прага и продължи да се усмихва неуверено.

— Добре.

— Тя е добре — успокои го Джесика. — Бебето също.

— Да отида тогава за кафе?

— Благодаря ти. — Джесика го дари с ослепителната си усмивка.

— Или ако ми дадеш ключовете си — продължи Кърк, — мога да отида до апартамента ти да боядисам онзи гардероб?

Тя си помисли за малкия си дом и как бебето вече го бе променило. Меган и сестрите й бяха разчистили единствената спалня за бебето. Бяха купили хубаво креватче „Мамас енд Папас“ (подарък от Джесика и Паоло) и количка „Джени Жираф“ (приносът на Кърк), стадо плюшени играчки (от сантименталните жени на регистратурата в работата й), глупави безполезни мечоци, кучета и жаби, макар че с тях стаята бе по-приветлива, приличаше повече на детска стая, отколкото на мизерен малък апартамент под наем, и нов скрин (от баща й), пълен с дрешки (от Кат).

При вида на дрехите сърцето на Меган се свиваше. Биха били идеални за новородено, но твърде големи за недоносената Попи.

— Меган? — напомни й Кърк. — Кафе и ключовете?

— Само кафе — отвърна тя. — Честно казано, не ми се ще да ходиш в апартамента ми в мое отсъствие.

— Няма нищо. Наистина. Тогава ще отида само за кафе.

Веднъж го беше пуснала там — когато цъфна на прага с количката — и не й хареса как го оглеждаше. Като че ли беше разочарован, че дъщеря му ще започне живота си в този сбутан апартамент. Сякаш тя беше негодна за майка. Какво очакваше той? Дворецът Кенсингтън? Тя щеше да бъде самотна майка.

— Защо си толкова лоша с него? — попита Джесика. — Когато бебето се появи, двамата ще бъдете свързани за цял живот.

Меган погледна сестра си.

— Може би точно затова съм лоша с него.