Светът е пълен с чудеса

— Какво има за помнене? Беше само една нощ. Дори и толкова не беше. Мимолетно въргаляне върху палтата в спалнята, ако не ме лъже паметта.

— Не се дръж гадно. През цялото време си мислех за теб. В Сидни. Във Филипините. Не спирах да мисля за теб. Ти влезе под кожата ми. У теб има нещо различно.

— Поласкана съм. — Гласът на Меган бе отривист. — Но ти наистина не ме познаваш. И аз теб. Оценявам това, че искаш да постъпиш почтено. Честно. Мило е, че още не си се юрнал и не си поискал ДНК тест. Само че аз мога да се справя сама. Със сестрите ми. Не ми трябва мъж, който търси с какво да запълни празнотата в живота си. Това е колата ми.

Тя натисна дистанционното и светлините примигнаха два пъти.

— Просто искам да съм част от това.

Как да му го обясни? Той искаше да си играят на щастливо семейство. А тя дори не знаеше дали изобщо щеше да има семейство. Скоро можеше са остане сам-сама.

— Чуй ме, Кърк, за да бъда докрай честна с теб, трябва да ти кажа, че не знам дали това бебе ще оживее.

Ръката й беше върху дръжката на колата. Но не я отваряше. Наблюдаваше всички онези емоции, с които живееше всеки ден — страх, несигурност, отказ да повярваш — да се изписват на хубавото му лице.

— Дали ще оживее? Какво значи това?

— Всеки момент може да родя. Може да родя и тази вечер. А ако се роди преждевременно, тя ще трябва да се бори за живота си. Буквално да се бори за малкия си живот. — Сълзите бликнаха, без да може да ги спре, но ги избърса ядно с опакото на дланта си. — Знаеш ли какво е прееклампсия?

Тогава той я изненада.

— Сестра ми имаше. Свързано е с кръвното налягане, нали? Племенникът ми трябваше да се роди преждевременно. Спешно цезарово сечение. Беше в кувьоз. С вълнена шапчица. Омотан като пашкул. — Поклати глава при спомена. — Горкото хлапе!

— В кой месец беше тя? Сестра ти.

— Не зная.

— Разбираш ли, това е най-същественото. Броят на седмиците. Това е от жизненоважно значение. Ако се роди в двайсет и осмата седмица, шансът да оживее е петдесет на петдесет. Известно ли ти е? Естествено, че не ти е известно. В моето положение, в трийсет и първата седмица, шансовете са по-големи. Деветдесет процента. Но все още остават десет процента, които не оживяват. Бебета, които умират.

Той кимна. За миг й се стори, че видя в очите му сълзи. Но по-вероятно да беше от уличното осветление.

— До термина ми остават два пълни месеца. Това е много време. Сигурно е, че няма да устискам цели два месеца.

— Може да успееш.

Нямаше нужда от това. Глупаво, неоправдано успокоение. Меган вече бе придобила професионалното раздразнение на лекарите пред мненията на лаиците.

— Да не би да си лекар? Не — ти си сервитьор. Аз съм лекарят. Така че ме чуй! Тази бременност никога няма да изкара до термина. Ако бебето ми се роди тази нощ, няма да може да оцелее извън кувьоз. Това е сигурно. Колкото по-дълго го задържа, толкова по-добре и за двама ни. И не говоря за теб и мен, Кърк.

— Разбирам.

Сега вече искаше той да разбере. Искаше да знае. Това беше най-важното нещо на света и тя искаше той да го проумее в цялата му сериозност.

— Дори да издържа още няколко седмици, недоносените бебета имат много проблеми. Дишане. Хранене. — Тя прокара пръсти през косата си и тихичко изруга. — Виж — проблемът е там, че белите дробове на недоносените не са се развили. Не могат да дишат, дявол го взел! Разбираш, че не е шега работа. Да не могат да дишат. Честно казано, Кърк, имам си достатъчно грижи, че и ти да ми се мотаеш в краката и да се правиш на татко.

Той безпомощно разпери ръце.

— Само искам да ти помогна. С каквото мога. Нищо повече, Меган. Толкова ли е лошо?

Толкова бе изморена — да се преструва на храбра по време на вечерята, от ходенето пеша до колата, гърбът я болеше заради отпускането на мускулите на гръбнака й в подготовка за раждането. Кое беше това непознато момче? Защо не я оставеше на мира? Защо не ги оставеше на мира?

— Виж, Кърк, защо не си вървиш…

Изведнъж, сякаш раздразнено, бебето я ритна с краче.

Добре де, добре. Успокой се!

И Меган даде на Кърк телефонния си номер. И му каза кога е следващият преглед. Не, не иска той да идва — сестрите й ще са с нея. Но ще му каже какви са резултатите. И дори го остави да я целуне целомъдрено по бузата.

Няма по-целомъдрени, помисли си тя, от онези, с които сме се чукали.

— Меган — погали ръката й той, — бебето ще оцелее. Бебето ще бъде добре.

Очите й се напълниха с горещи сълзи от благодарност и този път не се опита да ги изтрие. Отчаяно се нуждаеше да чуе, че бебето ще оцелее. Но дълбоко в съзнанието се прокрадваше — не е добре! О, изобщо не е добре! Не може първо да забременееш, а после да решиш да градиш връзка. Не става така.

Не може да започваш отзад напред.

Меган излизаше от болницата с Кат и Джесика, когато срещнаха акушер-гинеколога й във фоайето. Както винаги, когато господин Стюарт се появяваше на обществени места, около него се разнесоха едва сдържан развълнуван шепот и въздишки. Като че ли не лекар, а някоя поп звезда си прибираше пощата.