Светът е пълен с чудеса

Но Джесика искаше да запознае Паоло с продавача на кухни и не след дълго тримата седяха и обсъждаха предимствата на различните видове дърво, гранит, плочки и кухненски уреди, докато не стана време човекът да отиде на следващата си среща.

В дъното на градината имаше барака, отчасти лятна къща, отчасти склад. Без да обръща внимание на протестите й — Джесика искаше да говори с майстора за кранчетата — Паоло я насочи към бараката.

— Кухнята ще стане много хубава — радваше се Джесика, а очите й блестяха от вълнение.

— Знам, Джес.

Тя загрижено сбърчи чело.

— Как сме с парите?

— Ако това искаш да знаеш, винаги можем да намерим пари.

Тя метна ръце през раменете му. Предприемачът подсвирна.

— Толкова си сладък!

Той я целуна бързо по устата.

— Просто искам да си щастлива.

Беше искрен. Ако новата къща щеше да я направи щастлива, все отнякъде щеше да намери пари. Ако тази нова кухня на стойност повече от дома на майка му и баща му, където бяха отгледали двама сина, беше онова, което й трябва, бе готов да подпише. Би дал на съпругата си всичко, което поиска. Но дълбоко в сърцето си се чудеше дали това не бе част от проблема.

Толкова сме свикнали да получаваме всичко, което поискаме, мислеше си. Всички ние. И не знаем как да се справим, когато не може да имаме нещо. Нещо, което желаем повече от всичко.

— Внимавай за стълбището. Боята още не е засъхнала.

— Ще внимавам.

Все още трябваше да говорят високо заради градинарите и техните резачки. Но не можеше да чака да останат сами. Искаше да й го покаже веднага. Нямаше време за губене.

Затова в лятната къща той й показа брошурата.

На корицата имаше цветна снимка на азиатско бебе, сгушено в нечии ръце. Женски ръце. В дъното се виждаше типичен азиатски пейзаж, извит покрив на будистки храм, зелени планини, потънали в мъгла.

„Осиновяване в Китай“, гласеше заглавието. Жълти букви на червен фон. Китайски цветове. Джесика придоби объркано изражение, после загрижено. Сякаш идеалният ден й бе безвъзвратно отнет.

— Какво е това? — попита, поклащайки глава. — Какво е това?!

Беше виждал съпругата си да разглежда толкова много лъскави брошури. За кухни, бани, спални и всякаква покъщнина. Легла, мивки, килими, пердета и столове. Но Паоло знаеше, че не от това се нуждаеха, за да превърнат къщата в дом.

Едно-единствено нещо можеше да го направи.

— Нали не искаш да повториш инвитрото? — попита Паоло.

— Методът инвитро е медицинска бомба със закъснител. — Джесика прелистваше брошурата „Осиновяване в Китай“.

Текстът беше изпъстрен с черно-бели снимки на изплашени китайски бебета, спящи китайски бебета, усмихнати китайски бебета. Красиви бебета. Джесика ги гледаше втренчено, като че ли бебетата бяха вид, с който не се беше сблъсквала досега.

— Известно ти е — рече Паоло, — че според мен това са пълни глупости.

Тя се обърна към него.

— О, откога стана такъв специалист? Смяташ, че ме е страх да опитам отново, но грешиш. Тази работа е опасна, Паоло. Проучванията сочат, че методът инвитро води след себе си висок риск от тумори. Че има голяма вероятност бебетата, родени по този метод, да са с тегло под нормата. Да не говорим за отражението върху горките нещастни жени. Знаеш ли изобщо нещо за връзката между метода инвитро и рака на гърдата?

Тонът й беше гневен, но имаше друго нещо и то по-скоро приличаше на страх. Той не искаше тя да се страхува. Искаше да преминат през изпитанието заедно.

— И аз съм чел тези статии — отвърна колкото се може по-внимателно. — Съжалявам, Джес, но продължавам да смятам, че не това е причината да не искаш да опиташ отново. Мислиш ли, че заченатите по естествен път бебета нямат проблеми? Боже господи! Всички в днешно време искат желязна застраховка! Всеки иска доживотна гаранция. А светът не е такъв.

Тя оброни глава и тъгата й бе на път да залее и двамата.

— За толкова жалка ли ме мислиш?

— Стига, Джес! Знаеш, че не е вярно. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало.

— Мислиш, о, горката жена е станала госпожа. Какъв е смисълът на живота й без дете? Дай й бебе, за да миряса. Каквото и да е бебе ще свърши работа.

— Не е честно. Исках само да кажа, че по метода инвитро се раждат милиони здрави бебета.

Тя вдигна отбранително брадичка, този патентован неин жест при спор, и той почувства прилив на нежност към нея.

— Тялото си е мое.

— Да, тъкмо затова искам поне да обмислиш варианта с осиновяването.

Тя се засмя горчиво.

— Според теб това ли искам? Бебе, избрано по интернет? Екзотично бебче от „сладки сирачета дот ком“, които никой не иска в родината им?

Той положи длани върху брошурата, сякаш тя можеше да ги спаси.

— Просто я прочети, Джес. Само за това те моля. Знаеш ли каква поговорка имат в Китай? За осиновените деца? Роден от погрешния корем — намерил точната врата.

— Всички ще знаят, че не съм го родила аз.

Гласът й беше умоляващ, опитваше се да го накара да спре, почти обезумяла от желанието да престане да говори как би могла да се опита да обича нечие чуждо дете и… ужасният неизказан извод от тази обич — че никога нямаше да си имат собствено дете.